Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

За да спечели време, Уейлрън счупи печата на писмото и го разви. Щом го зачете, на страните на лицето му изби червенина.

— Проклетникът — изсъска ядосано той.

— Кой това? — попита гостът му.

Уейлрън му го подаде.

Уилям го пое и засрича думите:

— До… най… прес… ветия… прем… илостив… епископ…

Уейлрън издърпа писмото от ръцете му, изнервен от бавното му четене.

— От приор Филип е. Уведомява ме, че канцелът на новата катедрала ще е довършен до Петдесетница и има дързостта да ме помоли да удостоя литургията с официално присъствие.

Уилям се изненада.

— Как е успял? Мислех, че е орязал половината си строители!

Уейлрън поклати глава.

— Каквото и да се случи, този човек успява да се съвземе от всеки удар. — Погледна го замислено. — Мрази те, разбира се. Смята, че си въплътеният дявол.

Уилям се зачуди какво ли се въртеше в момента в лукавия ум на епископа.

— И какво?

— Би било голям удар за Филип, ако бъдеш утвърден за граф на Петдесетница.

— Не би го направил заради мен, но би го сторил напук на Филип — измърмори кисело Уилям, но вътрешно се обнадежди.

— Изобщо не мога да го направя — отвърна Уейлрън. — Но ще говоря с епископ Хенри. — Погледна го с очакване.

Уилям се поколеба. Най-сетне измърмори с неохота:

— Благодаря.

Пролетта тази година бе студена и мрачна, а заранта на Петдесетница валеше. Алиена се беше събудила посред нощ с болки в гърба и от време на време още я приболяваше. Седеше в студената кухня и заплиташе косата на Марта, докато Алфред нагъваше обилната си закуска от бял хляб, прясно сирене и силна бира. Един особено остър спазъм я принуди да спре, изправи гръб и изохка. Марта забеляза и попита:

— Какво има?

— Гърбът нещо — отвърна Алиена половинчато. Не искаше да го обсъжда, тъй като причината явно бе спането на пода в проветривата задна стаичка, а никой не знаеше за това, дори Марта.

Марта стана и взе един нагорещен камък от огнището. Алиена седна на мястото й. Марта уви камъка в опърлено парче кожа и го притисна на гърба й. Донесе й облекчение. После момичето започна да плете косата й, израснала отново на безредни черни къдрици, след като бе изгоряла. Алиена се поотпусна.

Двете с Марта бяха станали много близки, след като Елън си бе отишла. Горката Марта: беше загубила майка си, а след това и мащехата си. Самата Алиена трудно можеше да ги замести, а и беше само с десет години по-голяма от зълва си. Всъщност играеше ролята на по-голяма сестра. Странно, но човекът, който най-много липсваше на момичето, бе доведеният й брат Джак.

Но пък Джак липсваше на всеки.

Алиена се зачуди къде ли беше той сега. Можеше да е съвсем наблизо, да работи на катедрала в Глостър или Солсбъри. По-вероятно беше заминал за Нормандия. Но можеше да е стигнал и много по-далече — Париж, Рим, Йерусалим или Египет. Спомни си разказите на поклонниците за далечни места и си представи Джак сред пясъчна пустиня, как дяла камък за сарацинска крепост под ослепителната слънчева светлина. Дали мислеше за нея сега?

Мислите й бяха прекъснати от тропот на копита отвън, а след малко влезе брат й Ричард, повел коня си. Двамата бяха плувнали в пот и потънали в кал. Алиена взе гореща вода от огъня, за да му полее да измие ръцете и лицето си, докато Марта изведе коня в задния двор. После сложи комат хляб и парче студено телешко на кухненската маса и му сипа бира.

— Какви са новините от войната? — подхвърли Алфред.

Ричард подсуши лицето си с кърпа и седна да закуси.

— Надвиха ни при Уилтън.

— Стивън да не го плениха?

— Не, измъкна се, както Мод се измъкна от Оксфорд. Сега Стивън е в Уинчестър, а Мод в Бристъл. И двамата ближат рани и укрепват властта си над районите, които държат.

Новините като че ли винаги бяха едни и същи, помисли си Алиена. Едната или двете страни бе спечелила малка победа или претърпяла малко поражение, но така и нямаше изгледи за край на войната.

Ричард я погледна и подхвърли:

— Надебеляла си.

Тя кимна мълчаливо. Беше в осмия месец на бременността, но никой не го знаеше. Имаше късмет, че времето бе толкова лошо, тъй че можеше да продължи да носи размъкнатите зимни дрехи, които да скриват фигурата й. След няколко седмици бебето щеше да се роди и истината да излезе наяве. Все още нямаше представа какво щеше да прави след това.

Камбаната заби, за да прикани хората от града на литургия. Алфред нахлузи ботушите си и я погледна с очакване.

— Май не мога да ида — отвърна Алиена. — Чувствам се ужасно.