Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Алиена стигна до жените. Всички се оглеждаха притеснено за източника на шума. Пипна една за рамото и каза:

— Виждала ли си Марта, зълва ми?

Обърна се да я погледне и Алиена позна в нея жената на щавача, Хилда.

— Мисля, че Марта е от другата страна.

После тътенът стана оглушителен и Хилда извърна глава.

Алиена проследи погледа й. В средата на църквата всички бяха вдигнали очи нагоре към тавана Хората в страничните крила извиха вратове и загледаха към арките на аркадата. Някои запищяха. Алиена видя как на отсрещната стена запълзя пукнатина между два съседни прозореца на клерестория. Пред очите й няколко парчета от зида се срутиха отгоре върху тълпата, скупчена в средата на храма. Последва хаос от писъци и викове, а после всички се втурнаха да бягат.

Земята под краката й се разтресе. Докато се мъчеше да си пробие път навън от църквата, видя, че високите стени горе се разцепват и кръглият купол в центъра се пропуква. Хилда, жената на щавача, падна пред нея. Тя се спъна в проснатото й тяло и също се озова на земята. Дъжд от дребни камъни я засипа, докато се опитваше да се изправи, а после ниският покрив на крилото се пропука и се срути надолу, нещо я удари в главата и всичко наоколо почерня.

Филип беше започнал службата горд и изпълнен с благодарност. Беше на косъм, но сводът все пак бе довършен навреме. Всъщност само три от четирите просвета на канцела бяха засводени, защото четвъртият не можеше да се направи, преди да е довършен купола и назъбените краища на стените на канцела да се съединят с трансептите. Все пак трите просвета бяха достатъчно. Цялото строително оборудване бе разчистено безмилостно: инструментите, купищата камък и дърво, пилоните на скелето и магаретата, куповете мазилка и смет. Канцелът бе изметен безукорно. Монасите бяха измазали с вар зидовете и разчертали прави червени линии по хоросана, за да изглежда пълнежът между камъните по-изряден, отколкото беше всъщност, според обичая. Олтарът и епископският престол бяха извадени от криптата. Само че мощите на светеца в каменното им ковчеже си бяха останали долу: преместването им щеше да е тържествена церемония, наричана „пренасяне“, връхната точка на днешната литургия. Когато службата започна, с епископа на трона, с монасите в нови раса, подредени зад олтара и хората от града, струпани в храма и двете му крила, Филип се почувства осъществен. Беше благодарил на Господа затова, че го доведе успешно до този първи, критичен етап в пресъграждането на катедралата.

Когато Уейлрън огласи съобщението си за Уилям, Филип беше обзет от гняв. Толкова явно бе избран моментът, за да помрачи тържествеността на повода и да напомни на гражданите, че все още са зависими на милостта на жестокия си господар. Беше започнал яростно да търси подходящ отговор, когато започна тътенът.

Приличаше на онзи кошмар, който понякога го спохождаше. В него вървеше по скелето, издигнато много нависоко. Беше напълно уверен в безопасността си, когато внезапно забелязваше разхлабен възел във въжетата, които пристягаха пилоните един към друг. Нищо сериозно. Само че когато се навеждаше, за да стегне възела, платформата под него се накланяше леко. Не много в началото, но достатъчно, за да го накара да залитне. А след това светкавично пропадаше през огромното пространство на катедралния канцел. Падаше стремително бързо и знаеше, че ще умре.

Грохотът отначало бе озадачаващ. За миг или два си помисли, че е далечен гръм. После стана прекалено силен и хората престанаха да пеят. Филип все още си мислеше, че е само някакво странно явление, което скоро щеше да се обясни и което в най-лошия случай можеше да прекъсне службата. После погледна нагоре.

В третия просвет, където бяха свалили кофража едва тази сутрин, в мазилката се образуваха пукнатини, високо на стените на клерестория. Появиха се изведнъж и бързо пропълзяха през стената от единия прозорец към следващия, подобно на нападащи змии. Първата му реакция бе разочарование: беше щастлив, че канцелът е завършен, но сега щеше да му се наложи да предприеме ремонти, а всички хора, които толкова бяха впечатлени от работата на строителите, щяха да рекат, че бързата работа е срам за майстора. После върховете на стените като че ли се огънаха навън и той с нарастващо чувство на ужас осъзна, че нямаше да е просто прекъсване на службата. Щеше да е катастрофа.

По извития тавански свод се появиха цепнатини. Един голям камък се откърти от плетеницата на зида високо горе и се завъртя във въздуха. Хората запищяха и се опитаха да се отдръпнат от пътя му. Преди Филип да успее да види дали някой е пострадал лошо, западаха още камъни. Паството изпадна в паника. Всички се бутаха, блъскаха и се тъпчеха в усилието си да избегнат падащата зидария. Споходи го безумната мисъл, че е някаква поредна атака на Уилям Хамли. Тогава видя Уилям най-отпред при богомолците да разблъсква хората наоколо си в отчаян опит да избяга и осъзна, че не би могъл сам да си причинява подобно нещо.