Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Махни се от пътя ми.

Стъписан, епископът се отдръпна встрани и Филип скочи на олтара.

— Слушайте ме! — извика колкото му глас държи. — Трябва да се погрижим за ранените, да спасим хората, които са затрупани и след това да погребем мъртвите и да се помолим за душите им. Ще назнача трима водачи, които да организират това. — Огледа лицата наоколо да види кои все още са живи и здрави. Забеляза Алфред. — Алфред Строителя ръководи разчистването на отломките и спасяването на затрупаните и искам всички зидари и ратаи да работят с него. — Озърна се към монасите и въздъхна облекчено, като видя сред тях цял и невредим довереника си Милий. — Милий Касиера отговаря за изваждането на убитите и ранените от храма, и ще му трябват здрави помагачи. Рандълф Лечителя ще се погрижи за ранените, след като ги извадят от тази бъркотия, а по-възрастните могат да му помогнат, особено старите жени. Така. Да започваме. — Скочи долу от олтара. Хората наоколо се разбъбриха, зараздаваха заповеди и заразпитваха кой какво да прави.

Филип отиде при Алфред. Изглеждаше стъписан и уплашен не на шега. Ако някой носеше вина за всичко това, беше точно той, майсторът строител, но сега не беше моментът за упреци.

— Раздели хората си на екипи — каза му Филип, — и им дай отделни зони за работа.

Алфред го изгледа глуповато за миг. После лицето му се проясни.

— Да. Точно така. Ще започнем в западния край и ще разчистим нападалото навън, да отворим пространство.

— Добре. — Филип го остави и се запровира през тълпата към Милий. Чу го да казва:

— Отнесете ранените далече от храма и ги оставете на тревата. Мъртвите занесете на северната страна.

Отдалечи се, доволен както винаги, че може да му се довери, че ще направи каквото трябва. Видя, че Рандълф Лечителя гази през развалините и забърза към него. Двамата се запровираха между купищата нападала зидария. Извън храма при западния край имаше тълпа хора, успели да се измъкнат от срутванията и останали невредими.

— Използвай тези хора — каза му Филип. — Прати някой до лечебницата да донесе носилки и бинтове. Няколко да идат до магерницата да донесат гореща вода. Помоли иконома за силно вино за тия, дето трябва да се съвземат. Погрижи се мъртвите и ранените да се подредят в две редици с пространство между тях, за да не се препъват помагачите ти в труповете.

Огледа се. Оцелелите се залавяха за работа. Много от подслонилите се в непокътнатия източен край на храма го бяха последвали през развалините и вече започваха да вадят телата. Един-двама ранени, които бяха само замаяни или зашеметени, се вдигаха на крака без чужда помощ. Филип видя една старица, която седеше на пода и гледаше объркано. Позна в нея Мод, вдовицата на бижутера. Помогна й да се вдигне и я изведе от руините.

— Какво стана? — промълви тя, без да го погледне. — Не знам какво стана.

— И аз не знам, Мод.

Докато се връщаше да помогне на още някого, думите на епископ Уейлрън отново прозвучаха в главата му: „Ето до какво доведе проклетата ти наглост, Филип.“ Обвинението го сряза остро, защото мислеше, че може да е основателно. Винаги беше настоявал за повече, за по-добре, за по-бързо. Притискал беше Алфред да завърши покрива също както бе настоявал за панаира на вълната и за кариерата на Шайринг. Във всеки от тези случаи резултатът бе трагедия: избиването на каменоделците, опожаряването на Кингсбридж, а сега това. Явно амбицията му бе виновна. За монасите беше по-добре да живеят в примирение, да приемат изпитанията и пораженията на този свят като уроци по търпение, давани от Всевишния.

Докато помагаше в изнасянето на стенещите ранени от развалините на катедралата, Филип реши в бъдеще да остави амбицията и настойчивостта за Господа: той самият оттук насетне щеше да приема в пасивно смирение всичко, което се случи. Ако Бог искаше катедрала, Бог щеше да му осигури кариера. Щом градът бе опожарен, следваше да приеме това за знак, че Бог не е искал панаир на вълната. А сега, след като катедралата се беше срутила, Филип нямаше да я пресъгради.

Когато стигна до това решение, видя Уилям Хамли.

Новият граф на Шайринг седеше на пода в третия просвет, близо до северното крило, с посивяло лице и разтреперан от болка. Стъпалото му бе затрупано под един голям камък. Докато помагаше да обърнат камъка, Филип се зачуди защо Бог бе позволил толкова добри хора да загинат, а бе пощадил такова чудовище като Уилям.

Графът вдигна голям шум заради болката в крака си, но инак му нямаше нищо. Помогнаха му да се изправи. Той се подпря на рамото на един от мъжете на неговия ръст и излезе навън с куцукане.