Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

„Но това е бебето на Джак, а аз загубих Джак“. Затаи мислите си, благодари на жената и й плати за билките.

Щом приключиха, смеси светената вода с обикновена, натопи чист парцал в нея и охлади главата на сина си.

Докато денят течеше, състоянието му като че ли се влоши. Алиена му даваше гърдата си щом заплачеше, пееше му, докато лежеше буден и го разхлаждаше със светената вода, докато спеше. Сучеше непрекъснато, но на пресекулки. За щастие, имаше много мляко — винаги беше имала. Самата тя все още беше зле и продължаваше да я кара на сух хляб и разредено вино. Докато часовете се точеха, намрази стаята, в която беше, с голите й, оплюти от мухи стени, грубия дъсчен под, разхлопаната врата и жалкото прозорче. Имаше точно четири мебела: паянтовото легло, трикрако столче, окачалка за дрехи и голям свещник на пода с три върха, но само една свещ.

Щом се стъмни, слугинята дойде и запали свещта. Погледна бебето, което лежеше на леглото, махаше с ръчички, риташе и проплакваше жално.

— Горкото същество — промълви тя. — Не разбира защо му е зле.

Алиена се премести от столчето на леглото, но остави свещта да гори, за да може да вижда детето. През нощта и двамата задрямваха по малко и се будеха. Малко преди разсъмване дишането му стана плитко и то спря да плаче и да мърда.

Алиена заплака тихо. Беше изгубила следите на Джак, а бебенцето й щеше да умре тук, в къща пълна с непознати, в един град далече от дома. Никога нямаше да има друг Джак и никога нямаше да си има друго бебе. Може би и тя щеше да умре. Така щеше да е най-добре.

На разсъмване духна свещта и потъна в изтощен сън.

Силен шум от долния етаж я стресна и събуди. Слънцето се беше вдигнало и речният бряг под прозореца гъмжеше от хора. Бебето лежеше съвсем неподвижно, с кротко отпуснато най-сетне личице. Страхът я стегна за гърлото. Опипа гърдите му: не беше нито горещо, нито студено. Пое си уплашено дъх. После бебчето въздъхна дълбоко и отвори очи. Алиена едва не припадна от облекчение.

Вдигна го, притисна го до себе си и то започна да реве гладно. Разбра, че отново е добре: температурата му бе спаднала и нямаше болки. Сложи го на гърдата си и то жадно засука. Вместо да се извърне след няколко глътки продължи, а когато едната гърда се пресуши, изсука и другата. След това потъна в дълбок, доволен сън.

Алиена разбра, че и нейните симптоми са минали, макар да се чувстваше изцедена. Спа до бебето до обед, после го накърми отново. След това слезе в гостилницата и се нахрани с козе сирене, пресен хляб и малко бекон.

Навярно светената вода на Свети Мартин беше оправила бебето. Следобеда се върна до гробницата на светеца, за да му се отблагодари.

Докато беше в голямата църква на абатството, гледаше работещите строители и си мислеше за Джак, който може би все пак щеше да види сина си. Зачуди се наново дали се бе отклонил от пътя си. Може би работеше в Париж, дялаше камъни за някоя нова катедрала там. Докато мислеше за него, погледът й мерна една нова конзола, която строителите вграждаха. Беше издялана във фигура на мъж, който крепи тежестта на колоната на гърба си. Ахна. Без сянка на съмнение разбра веднага, че изкривената, изтерзана от болка фигура е изваяна от Джак. Значи е бил тук!

С разтуптяно сърце се приближи към работещите.

— Онази конзола — каза задъхано. — Мъжът, който я извая, беше англичанин, нали?

Отвърна й един стар работник със счупен нос.

— Точно тъй — Джак Фицджак я направи. Не бях виждал такова нещо в живота си.

— Кога е бил тук? — попита Алиена. Затаи дъх, докато старецът почесваше посивялата си глава изпод мазната шапка.

— Преди около година трябва да беше. Не се задържа дълго, обаче. Майсторът не го хареса. — После сниши глас. — Джак беше прекалено добър, ако искаш да знаеш истината. Засрами майстора. Затова трябваше да се махне. — Сложи пръст на устата си в знак да си остане между тях.

— Каза ли къде отива? — попита Алиена възбудено.

Старецът погледна бебето.

— Детето май е негово, ако косата говори нещо.

— Негово е, да.

— Дали Джак ще се зарадва ако го види, как мислиш?

Сигурно си мислеше, че Джак бяга от нея, осъзна тя. Засмя се.

— О, да! Ще се радва да ме види.

Той сви рамене.

— Каза, че отива към Копмостела, ама знае ли човек.

— Благодаря ви! — извика тя щастлива и за изумление на стария мъж го целуна по бузата.

Пътищата на поклонниците от цяла Франция се събираха в Остабат, в подножията на Пиренеите. Групата от двайсетина поклонници, с които пътуваше Алиена, набъбна до седемдесет. Бяха с подути крака, но весела тумба: заможни граждани, други, които навярно бягаха от правосъдието, няколко пияници, монаси и духовници. Божиите хора бяха тръгнали от благочестивост, но повечето от останалите като че ли просто бяха решили да си прекарат добре времето. Говореха на няколко езика, между които фламандски, германски диалект и южен френски. При все това си общуваха свободно и докато прехвърляха заедно планините пееха, играеха всевъзможни игри, разказваха си истории, завързаха се и няколко любовни връзки.