Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

За жалост, след Тур Алиена не намери повече хора, които да помнят Джак. Само че по пътя през Франция нямаше толкова много менестрели, колкото си беше представяла. Един от фламандските пилигрими, пътувал на същото поклонение и преди я увери, че откъм испанската страна на планините щяло да има много повече от тях.

Оказа се прав. В Памплона Алиена се окуражи, когато един странстващ певец си спомни, че е говорил с млад англичанин с рижа коса, който разпитвал за баща си.

Докато уморените пилигрими продължаваха бавно през северна Испания към крайбрежието, срещна още няколко пътуващи музиканти, повечето от които помнеха Джак. С нарастваща възбуда осъзна, че според всички той отивал към Компостела: никой не беше го срещал по обратния път.

А това означаваше, че все още е там.

Докато тялото й се изтощаваше все повече от изнурителния път, духът и се вдигаше и в последните дни от пътуването едва сдържаше оптимизма си. Беше посред зима, но времето бе топло и слънчево. Бебето, вече на шест месеца, беше здраво и щастливо. Чувстваше се уверена, че ще намери Джак.

Пристигнаха на Коледа.

Продължиха право към катедралата и стигнаха за литургията. Естествено храмът беше претъпкан с хора. Алиена обикаляше и обикаляше между тълпите от богомолци, взираше се в лицата, но Джак го нямаше тук. Разбира се, той изобщо не беше набожен. Всъщност не ходеше никога на църква, освен за работа. Докато си намери подслон, се бе стъмнило. Легна си, но не можа да заспи от възбуда, след като знаеше, че Джак може би е само на няколко крачки от нея и още утре щеше да го види, да го целуне и да му покаже бебето му.

Стана още призори. Бебето долови нетърпението й и засука раздразнено, като хапеше зърната й с венците си. Изми го припряно и излезе навън, носейки го в ръцете си.

Докато крачеше по прашните улици, очакваше да види Джак на всеки ъгъл. Колко изумен щеше да е, щом я зърнеше! И колко зарадван! Само че не го видя по улиците и започна да търси по приютите. Щом хората тръгнаха по работа, се зае да обикаля по строежите и да разпитва зидарите. Знаеше думите „зидар“ и „червенокос“ на кастилския диалект, а и жителите на Компостела бяха свикнали с чужденци, тъй че се справяше. Но не намери и следа от Джак. Започна да се безпокои. Някои хора трябваше да го знаят, разбира се. Не беше от тези, които ще минат незабелязано, а и трябваше да е живял тук от няколко месеца. Също тъй си отваряше очите за характерните му ваяния, но никъде не видя от тях.

Някъде преди обед се срещна с една червендалеста жена на средна възраст, кръчмарка, която говореше френски и помнеше Джак.

— Хубаво момче… твой ли е? Е, никое от тукашните момичета не извади късмет с него. Беше тук лятото, но не се задържа дълго, жалко. А и не пожела да каже къде отива. Харесваше ми. Ако го намериш, дай му една голяма целувка от мен.

Алиена се върна в стаичката си, легна и се загледа в тавана. Бебето замрънка, но този път не му обърна внимание. Беше капнала от умора, разочарована и натъжена за дома. Не беше честно: проследила го беше чак до Компостела, а той бе заминал някъде другаде!

След като не беше се върнал към Пиренеите, а на запад от Компостела нямаше нищо, освен ивица бряг и океан, стигащ чак до края на света, Джак трябваше да е заминал още по на юг. Трябваше да поеме отново на път, на сивата си кобила и с бебето на ръце, в сърцевината на Испания.

Зачуди се колко ли още трябваше да се отдалечи от родния край, преди да свърши поклонничеството й.

Джак прекара деня на Коледа с приятеля си Рашид Алхарун в Толедо. Рашид беше покръстен сарацин, който трупаше богатство с внос на подправки от Изтока, най-вече пипер. Срещнаха се на неделната литургия в голямата катедрала, а после тръгнаха да походят през тесните улици и пъстрия базар към квартала на богатите.

Къщата на Рашид бе съградена с изумително бял мрамор, около двор с фонтан. Сенчестите аркади на двора напомняха на Джак за портиците в приората на Кингсбридж. В Англия те пазеха от вятъра и дъжда, но тук предназначението им бе да разхлаждат под палещото слънце.

Рашид и гостите му седяха на възглавнички на пода и хапваха от ниска маса. Мъжете се обслужваха от жените и дъщерите им, както и от хубави млади слугини, чието място в домакинството бе някак съмнително: като християнин, Рашид можеше да има само една жена, но Джак подозираше, че тихомълком пренебрегва неодобрението на Църквата към конкубинките.

Жените бяха най-привлекателната гледка в гостоприемния дом на Рашид. Всички бяха красиви. Съпругата му бе грациозна и изящна, с гладка тъмнокафява кожа, лъскава черна коса и топли кафяви очи, дъщерите му — нейни по-крехки и слабички копия. Бяха три. Най-голямата беше обещана на друг гост на трапезата, сина на търговец на коприна в града.