Николай Теллалов - Царска заръка

Подаде й влажен от росата пешкир да освежи лицето си — не разполагаха с друга вода, освен с питейна в манерката.

Елица пое кърпата, без да го поглежда, и той сякаш стана кух, все едно изтръпнало бе самото му сърце и сега гумено и отчуждено тупаше в безчувствени гърди.

— Елице…

Тя дори не вдигна глава. Оправяше раздърпаните си в съня дрехи, потъркваше зиморничаво длани.

Още от утрото бе студено, а сега вече клонеше към пладне, но продължаваше да е хладно и ветровито.

В същото време в Дунавската равнина силен западен вятър вършеше пакости, чупеше дървета и събаряше керемиди.

— Елице, ще дойдеш ли с мен?

Тя го изгледа безкрайно учудено, с толкова големи и детски ясни очи, че джамачът се задави с думите, които напираха на устните му.

Девойката сведе взор към маратонките си и се зае с непослушните в пръстите й връзки.

— Закарай ме вкъщи… Не, теб навярно те търсят… Някъде, където да си хвана автобус или влак до София — глухо рече тя към пода.

— Наблизо е Костинброд! — почти зарадвано отвърна колобърът. — Ала мога да дойда до вас, нищо…

— Закарай ме до Костинброд.

— Не, наистина не ми е трудно…

— До Костинброд — повтори Елица на обувките си.

Той бавно пое въздух и отстъпи:

— Добре.

Вън те примижаха. Небето, дори и облачно, бе тежко-ярко и изстиска горчиви сълзи от очите. Джамачът изкара мотора от полурухналата плевня. Елица се огледа назад към къщата, правейки с длан козирка. Била е строена много отдавна, на два ката, с кошара отдолу, сега безмилостно олющена, с почернели и изкривени греди, пуста, забравена от всички, освен от времето, което бавно я гризеше и смилаше на прах с безплътни зъби като с воденични камъни…

И селото приличаше на тази изоставена старица — мъртво и мрачно под сивия слепящ небосвод. Село-призрак. Девойката даже не научи името му от скапаната в ръжда табелка, косо висяща върху дървен електрически стълб без жици.

Елица се улови по-здраво за колана на мъжа пред себе си, чийто вкаменен гръб й закриваше пътя, и затвори уморени очи. Сякаш и минутка не бе спала. Нещо лютеше в носа й — миризмата на онази къща, в която най-близкото и свидното й се бе превърнало в нещо чуждо и ужасно…

Моторът подрусваше по дупките на пътя, клатушкаше се като куц кон, двигателят му кихаше и прекъсваше. Магьосникът изръмжаваше от време на време нещо неразбираемо, насочено към калта и разбития асфалт…

Елица се унасяше в болнава дрямка. Нищо не я интересуваше, нищо не искаше.

Само да спи. Да спи. Винаги само да спи.

А в това време финансовият министър на страната говореше, че правителството очаква ръст на доходите на населението. Два земеделски съюза честваха годишнина от смъртта на легендарния си лидер и се препираха за първенство. Заминаваше българска делегация за Израел, където бяха осъдили приятелката на убиеца на Рабин. НАТО демонстрираше военновъздушна мощ в небето над Албания и Македония, други самолети провеждаха хуманитарна акция в подкрепа на бежанците от Косово. Далеч от Европа бе починал архитектът на столицата на Бразилия. Българските волейболисти отново побеждаваха корейците с 3:1 гейма.

Слънцето проби най-сетне облачността, ала за кратко. Светлината му над София и околностите остана дифузна, неочертаваща никакви сенки, но бе ярка и зла за всяко око. Метеоролозите очакваха да завалят градушки.

Млад мъж с мотоциклет „Ява“ остави на жп гарата в Костинброд хубаво момиче, което приличаше на сянка. Постоя край нея. Изглеждаше много нещастен, а тя гледаше в краката си и мърдаше изцапани голи колене под дънкова пола с презрамки. На раменете й нелепо висеше черно рокерско яке, по-скоро кожух с клоунски широки ръкави и кожени връзки вместо цип или копчета.

Младежът й подаваше някакъв светъл платнен пакет. Тя поклати отрицателно глава. Тогава той го остави на земята пред нея, безмълвно пъхна в ръката й нещо, приличащо на пачка банкноти, постоя секунда-две и решително яхна мотора си.

Бюфетчийката, която наблюдаваше тази няма сцена, присви осъдително устни. Девойката стоеше на перона като препарирана. Навярно сама си беше виновна. Жалко все пак, ама който как си го направи, кой как си постеле…

Жената изобщо не се учуди, когато към невръстната наркоманка от няколко страни се насочиха цивилни мъже, от километър им личеше кои са. Поведоха я нанякъде, покорна и мека като памук. На гърба на дрехата й имаше нещо, което напомняше пречупен кръст от блестящи капси.