Николай Теллалов - Царска заръка

Девойката нервно се изхили.

— Ха, Дичо ще стане цар ли?

От Витан лъхна студенина.

— За Радослав изобщо не може дума да става. Той… той ще изчезне в небитието на Небитието.

— Как така в Небитието…

— Той е от хода на историята, която не е бивало да се случи. И просто няма да го стане. Друг ще бъде. Другият цар-Симеонов син. Или… някой още по-достоен.

— Ти ли? — внезапно за себе си изстреля Елица и моментално съжали.

— Аз? Бих могъл. От потекло съм, що Владетели на България дало е през Размирните години против Гноеносния император. Ала не ща. Ще се върна при теб, Елице…

— Но аз съм тук !

— Не — упорито отвърна Вананд. — Ти си там . Ще се завърнем, щом аз променя историята…

щом аз променя историята

Въздухът, колкото и да влизаше в гърдите й, не можеше да я засити.

щом променя… ИСТОРИЯТА!

— Как така ще промениш историята ?

— Туй най-пресветлото и градивно дело на живота ми ще е, Елице, обич ми скъпа! Обучаван бях за багаин колобър, за воинска магия, за разрушител, на Смъртта услугвач, че да вирее на чисто здравият живот. Ала сега мога да сторя нещо инакво!… Сам стигнах до Висшата магия… Виж, истина говоря.

И той… изчезна!

Елица премига.

От празното пространство се донесе гласът му:

— Взри се по-внимателно. Таз магия не е за разума заблуда. Истинска е, от Последния Пръстен. Ако се вгледаш, ще познаеш, где съм.

Наистина. С голямо усилие Елица различи над пода едва-едва трептяща мараня. Оптичното изкривяване имаше очертания на човек. Витан изплува сякаш от въздуха, като да бе скрит в гънки на покривало, върху което някой прожектираше действителността.

— Лошото е, че с очи си да виждам не мога, щом незрим съм. Ала за тогава слух аз имам, осезание… и колобърското ми око. То в главата ми е. Научил съм го. Сам. Без Учител. Така се случи. И сега възможност държа за промяна на грешки сторени. Най-висшето изкуство как се владее и опазва читав Всемира. Не като както приказките-картини на синематограф, с машини някакви. А с воля и магия .

— За какво ми говориш?

— За пътуване във времето. Назад. Напред. Встрани. Отново и отново.

Назад. Напред. Встрани. Отново и отново.

— А… защо самата Верена не го е направила, това де, да се върне в своето си време?

— Има неща, които дори змейовете не знаят.

— Ами ти, ти как така го знаеш?!

Самодоволно:

— Узнах го от Цветето. То само̀ не усети се какво ми е издало…

Елица мълчеше.

— Помниш за него, нали… То не е туй, що изглежда. Не е живо. Дори не съществува в никой реален Свят! То от умове сбрана мъдрост е, не всичките човешки. То мост е към знанието на отвъдното …

Момичето мълчеше.

— Елице, чуваш ли ме, мила?

Вместо отговор тя замислено подхвана:

— Радослав и Верена… Не, не бяха от онези, които се натискат и лижат по спирките, нито като все едно са сами на този свят, нито за да се покажат… Но пък и не се държаха сякаш са чужди, както става модерно сега. Личеше си, че се радват от това, че са заедно, без да го изпъкват…

— Елице… — с лека досада и нетърпение се намеси той. Девойката повиши тон, гледайки право пред себе си:

— Личеше им, че са един за друг, личеше им, че са заедно, дори да бяха в различни ъгли на стаята. Помежду им прехвърчаше нежност. Усещаше се… И ти… ти искаш да убиеш любовта им? — тя обърна лицето си към неговото и Витан трепна. — Заради своя чудовищен експеримент? И… откъде си сигурен, че това е възможно ? Как можеш да си сигурен?!

— Защото проверил съм. Сторих веднъж една малка промяна за проба… ала трябва ми Верена-змеица, за да владея по-тънко Вселенските сили, тя ще ми помогне. … Не сполучих докрай, ала видях, че възможно е. И го мога.

Мога… да променя… Историята…

Тя се смрази.

Той зареди развълнувани слова, които не влизаха в ушите й. Стоеше приведен, с искрица молба и престорен възторг в очите. Ловеше я за ръцете, а тя за първи път не почувства сладкото отмаляване при допир с тялото му.

— … Ала виж, виж какво ще стане с Българите, Елице, ако поправя грешката на Радан и сдобря народа ни със змейовете! Светът ще бъде по-добър и по-справедлив!

Елица потръпна.

— За сметка на една обич…

— Нима не заслужава?!

— Нацистите май са казвали същото. А преди тях инквизиторите.

Той се свъси.

— Знам ги нацистите… бях на техен парад в Нюрнберг-град. Кошмарно. Следващия път, когато се върнах, видях, че Страшната война, която предчувствах, сбъдната е. Макар сетне въгленът жив за виновен изкараха, а не немирната ръка, що го бе връз чергата хвърлила! Да, нацистите бяха… и са… много неприятни… Ала за туй, което ти говоря — инакво е!