Николай Теллалов - Царска заръка

„Всякой път ми се налагаше да уча нови думи. Езикът се променяше, от завоевателя и придошли след него племена речи в говора се вплитаха… Циганите, да, тогава дойдоха… Втъкавахте не само слова, ами и мисли, и навици — не всички хубави и добри. Осъзнах колко далеч от моето време веч сте. Не, не, много неща харесах и се гордеех, че във вас народа си съглеждам. Ами че и досега припознавам в дрехите нещо от моите времена!

Кога училища застроихте, борби за своя си вяра захванахте, просто щастлив бях. Ала имах ви вече за… не чужди, ами… някак сякаш далечна ми рода. Туй ми помогна по-леко да гледам всичко и смогвах да се сдържам от бъркане във вашия живот. Той щеше променен да бъде… Из корен! Ала трябваше ми Верена-змеица…“

„Видях, че Империята на османците започнала бе да умира… стискаше ви здраво със загниващи десници, макар да ги напускаше веч тоз войнишки дух, що в началото го имаха. Все още страшни, свирепи и силни бяха… Ядяха бой навън, а сетне — и на рая, и на свои си сиромаси тъпкано връщаха…“

„Последва ми нов дълъг престой в Средната Земя. На учене и тренировки на способностите си се отдадох…“

„Дойдох пак, кога събудили за борба се бяхте, вместо само да я сънувате свободата. Бях потресен! Рекох, че е от Верена — толкоз змейчево ми се видя! — ала хорско дело се оказа. Вие се вряхте във всяка буна, във всеки пожар — по Влашко и по Сърбия, във въстанически чети на византийците, които вече наричаха себе си само гърци. Видях някои от тез нови българи. Достойни мъже! Юнашки жени! Тогава реших да опитам да помогна малко, пък и да пробвам силите, които смятах, че владея… Големи Ги раздразних, леле… и добре успях да се отърва, та по-страшни поразии край мен да не станат.

Ала с надежда за победа ваша се укрих в Мъгливия свят да се поосвестя.

… Не бяхте надвили. Изстиваха пепелища и кости белееха. Мислех, че да умрете щете. Ала в Европа заговориха, завъртяха се високи игри… Верена още я нямаше. Камъните ми говореха, че още спи някъде, омагьосана от Учителя ми… от моя Баща. Почнах да се чудя, няма ли някакъв умисъл, който ми убягва, че не й е дошло времето на боила Верена… За първи път разколебах се и в Средната Земя допреди срока се оттеглих…

Насетне проумях — нямаше пророчество. Друго бях чувал: за старата топола пред Айя София, която да съхне взела през 1453-та, когато турците завоювали града; щяла да се разлисти, щом християните отново завладеят Цариград… 72 72 Витан тук-таме бърка по-късни събития. Специално историята за дървото пред Света София е била широко разисквана в печата през Балканската война около 20 ноември 1912 г., след големите сражения на югоизточния фронт. Всичко туй не беше онова, що дирех.

Не, просто светът продължаваше в грешна посока. Трябваше ми Верена! Не можех дори да опитам, за да видя става ли човек да извърши туй, що с хитрина измъкнах от Цветето… и Тези, които стояха зад него.“

„На следния път заварих много красиви, ала и плашещи с чудността си залези. На другия край на света бе станала голяма катастрофа, дали не бе по моя вина, не научих… 73 73 Взривът на вулкана Кракатау — 1883 година, 37 000 жертви. И тутакси забравих за съмненията си, защото празник се виеше по улици и мегдани! За Сливница се радвахте. Плаках с всички и аз тогава, Елице! Макар да бях решил веч…“

„След десет години научих, че малко след оназ победа голям държавник в опала на улицата като куче убит бил. Едни го ругаеха, други жалеха, ала на всинца им бе криво, даже на онез, които рекоха: Пада му се! Затвърдил се беше тоз лош навик да стъпквате велики свои люде.

А насетне пък видях владетелите ви да отварят за големи залци уста. То и всинца от народа го желаеха де. Новият ви цар подари сребърна пушка на един селянин от Сердишко, прочут като стрелец из този край, а в също време готвеше хиляди и хиляди още огнебойки, веч не сребърни, а железни, сякаш решил бе да въздигне величието на страната до славата на Моя Цар!

Разбира се, не случи. Според мен, той войната загуби, защото стария закон престъпи — милост на паднал враг да дава. А че съюзници разбойници били — навреме да е мислел. За една нощ никой лош не става… Пък и в света неопетнена правда нямаше вече, ами само хладни сметки. За десет века отровни бурени избуяли бяха и ги правеха на отвара, от нея всеки роден да цука! Що кости пак останаха да гният по неблагодарни чукари и полета!…

А големите народи само ви гледаха, та с ваши и на съседите ви смърти да се научат как по-голяма Смърт да забъркат! Пламна Голямата Европейска война и мен ме ужаси, мен, дето от хиляда години жестокости видял бях!“