Николай Теллалов - Царска заръка

Тя разпери безпомощно пръсти. Не можеше да си спомни.

Вананд се взираше в нея, сякаш тялото й прозираше.

— Бехти беше, празник. Лятната жертва към Небето, сега се чества като Петровден. … Играехме. Двойно хоро бяхме извили ние, момците, а друго потропвахте вие, момите. Всеки път ти мен с очи стрелкаше… и се усмихваше тъй, че крака ми се преплитаха. Сетне издебна и от пояса си ябълка извади и с нея мен замери. Едва я улових. Много глупаво съм изглеждал и брат ти, левент Шувик, смя ми се до сълзи. Приятели по рамото скришом ме тупаха и ми намигаха… Сетне Радан дойде. Край него всяка веселба секваше. Повика ме с пръст. Цяла нощ да правя изпитанията за Първия кръг, за Пръстена на Заблудата ме караше. Наместо почивка вода носех от герана и реката поливах. На бегом. Заранта ме прати да обяздвам новите коне. И пак ме учеше: как да слушам камъните, небето, тревите и буболечките. Наум звездни възходи и слънчеви затъмнения как да ра̀кам 64 64 Ра̀кам — смятам; Рока̀н — сметало. . По пладне градината копах, вечер чъван ковахме. Втората нощ редях му що научил съм от Кънигите за билки, за врачуване, гадаене, баене и пазене от магия… Разреши ми бурения за ядене да си сваря. А на третата нощ ми каза: Момче, не мисли за туй моме! Няма да е твоя. Имаш много да учиш, а колобър не се става край женска фуста! Дръж си силата в главата, не да пада в гащите! Тогава бях уморен, капнал три нощи без сън и само с усилия на ума снагата си държах… Отвърнах му нещо сприхаво… Той не ме просна с шамар — а сетне би ми се карал, че не съм се защитил! — ами просто ме изгледа и рече:

Бре… Че иди тогава и я искай, ала за след девет години. Да те видя що ще чиниш!

Елица прикри устата си с длан. Истината я връхлетя, надигна се от собствената й памет. Приказката. Приказката за юнака и неговата изгора. Боже Господи!

— Ала той не позна! — с ожесточение поде Витан след кратка пауза. — Не позна букан 65 65 Букан — твърд, корав, суров. магьосникът, боилът колобър Радан, мой баща и Учител, дето все ми повтаряше: Магесникът следва чужд на себе си да е… Ти врече ми се девет лета да ме чакаш… Ала… на следната година Радан бе мъртъв, а аз… аз за насам тръгнах. А ти ме чакаше!… Същото име. Същото лице. Същата усмивка и глас. Същият мирис на косите ти. Сякаш не минали са хиляда и сто години… ами само деветте лета. Пораснала си.

Елица замръзнало проследи как от очите му се търкулна по една капка. Витан-Вананд от рода Угаин, боилът колобър, не направи опит да скрие лицето си. Галеше я с поглед, наслаждаваше се на всяка черта и сенчица по лицето й. Тя почти усещаше докосването, по-нежно, отколкото с перце, с болка и радост, опияняващо и растящо като всесилен великан. Девойката не издържа. Отвътре напираха усещания и чувства, твърде грамадни за нея, тя протегна търсещи ръце към него. Витан с лекота я прехвърли над масата, след като пипна само върховете на пръстите й. Тя не можа да се учуди или замисли как го е направил. Бе й достатъчно, че се озова в здравата му прегръдка и двамата не смееха да помръднат, дори дишаха шепнешком.

Може би се страхуваха, че магията изведнъж ще се скъса и помежду им отново ще застанат всичките тези векове — повече от четиристотин хиляди дни и нощи…

Откъде така мисля! Аз не съм неговата_ Елица! В най-добрия случай съм нейна пра-не-знам-си-коя внучка! … И какво от това? Ами… ами ако аз наистина съм тя?!!_

— Когато някой не направил е в живота си онова, що заръчано му е от небесата — промълви Вананд, — Тангра отново на земята го връща, за да постигне своето, било добро, било лошо… ала да го завърши, да изпълни Съдбата своя, що част от всякоя душа е. Инак…

— Какво инак? — прошепна Елица и изведнъж усети неприятна промяна: Витан се бе напрегнал, от него лъхна нещо чуждо… отдалечено… и сурово.

— Мили, какво…

— Шшшш.

Той бе съсредоточен и хладен като стоманата на сабята си. Вслушваше се, но някак не в себе си, а в нещо далечно.

— Трябва да вървим! — решително отсече Вананд и се отстрани от нея. — Вашите стражници идат. Помогни ми денка да събера. Време нямаме, обич моя — довърши с нежно докосване по бузата.

Обърканата докрай Елица се разшета, но като че повече му пречеше. Със свити вежди и пестеливи мълниеносни движения младият мъж прибираше вещите си в торбата. Накрая сгъна калъфа с лъка и сабята… но остави дръжката на оръжието да се подава отгоре. Девойката забеляза това и й стана студено на раменете, но не смогна, не намери кураж да попита защо, какво, накъде…