Николай Теллалов - Царска заръка

Той заразтрива изтръпналата китка на десницата си. С някакво учудване провери пистолета си. Бре, да му се не види, колко тъпо нещо му се стори пищовът. Друго си е сабя…

— От кои наши? — упорстваше колегата. Третият полицай взе да излиза от идиотското си състояние. — От бившите наши, дето са с мутрите ли?

Старшината хвърли бесен поглед към питащия и изфуча:

— Ти само с боклуци ли си свикнал, а? С тарикати? Дето пара̀та им е вместо съвест и чест, а? Пфу!…

— Чакай, бе, защо се ядосваш, аз само така де…

Старшината не го дослуша и се запъти към джипа. Веждите му бяха свъсени, но по лицето избиваше учудена усмивка на някаква неосъзната… надежда? прозрение?

Той не знаеше. Но му бе хубаво. Толкова хубаво, че да заплачеш от радост.

Отново попипа кобура си. Шантава работа…

Радиостанцията в джипа настойчиво викаше патрулната група.

На околовръстното се опитаха да ги спрат. Витан просто прелетя с мотора над озъбилата се с метални шипове лента. Като бели петна се мярнаха физиономиите на хора, облечени в спортни анцузи. Защо , понечи да извика ужасена Елица. И се сви от страх, когато в гърдите й отекна… не, не гласът на Витан — неговото уверено усещане-чувство-изказване:

не бой се, така трябва.

Ама… гони ни полиция!

не е полиция.

И мотоциклетът с неистов вой се шмугна напред. Елица видя как край тях се образува и плъзва някаква мараня, стори й се, че вълнички пробягаха назад, както би станало, ако всичко навред се отразяваше в чисто езеро…

От безнадежно и стремително изоставащото БМВ стреляха по тях в ядно безсилие, но дори куршуми не смогнаха да настигнат бегълците. За две-три секунди червеният стоп на мотора се превърна в искрица и изчезна. Неколцината пътуващи по това време шофьори останаха с провиснали ченета, когато ги подмина някаква вихрушка. Подир нея асфалтът изсъхваше, ударната й вълна отнесе огледала за обратно виждане, пътни знаци и табелки, а на завоя преди Нови Искър окоси тръни и храсти отвъд мантинелата…

Моторът ръмжеше вече по-кротко, светлинният конус на фара сечеше напред и изтръгваше пътя от нощния мрак… Като светкавица пресякоха заспал градец. Девойката едва успя да забележи табелата.

„Церово“.

Свиха по черен път. Моторът запърпори още по-лениво, подрусваха се на дупките и гърбиците и скоро Елица разбра, че са в някакво село. От двете им страни бавно и едва видими преминаваха обрасли, запустели дворове, стари, олющени и неподдържани къщи. Витан сякаш се залута сред калните улички, но ето, намери каквото търсеше.

— Слизаме, Елице…

Намираха се на самия край на селцето, ако можеше да се съди за това в непрогледната тъма. Бе студено, мокро и глухо.

Даже не ни лавнаха кучета…

— Тук.

Витан й отвори ниска портичка и я преведе през двора, в който незримо се поклащаха грамадни бурени. Под нозете им скръцна стълба, изтропа врата и той я дръпна вътре в още по-гъстия, миришещ на мухъл мрак. И още преди да светне огънче, в очите й застана образът на стаята в София и отекна гласът на Витан, редящ като на изповед думите на дългия си разказ…

В този ден нощният блок на Националното радио разказваше за българска електронна музика и в ефира звучаха фрагменти от „Концерт за флейта и магнетофонна лента“.

Сутринта световните осведомителни агенции съобщиха, че сръбски полицейски части с пет танка и четирийсет бронетранспортьора нападнали осем албански села, а вчера пък имало пълно затишие по необявените фронтове. И така чрез средствата за масово осведомяване комшиите отново ставаха по-черни от дявола.

Играха се три мача от Световното първенство по футбол.

И никой нищо не знаеше…

„… Тогаз назад тръгнах…

Слънце ме срещна на изхода от пещерата. Колко му се зарадвах!…

Бе твърде топло, като че лятото се завръщаше. Миришеше на лято. Блъсках си главата що е туй чудо и как завъртели са се годишните времена така… и вървях, вървях… Цели мили ромейски 54 54 Средновековието ползва римската миля, равна на 1478 м. Един стадий е приблизително 180 м. жив човек не срещнах! А по пладне…“

„Навярно бяха курсори 55 55 Курсори — лека византийска пехота. на византийски отред, макар да не бях видял от баира вражи колони. Затуптя сърцето ми за битка! Темите 56 56 Тема — войскова част. навярно вървяха много стадии далеко назад, ала тез тук крачеха, сякаш у дома си! Начело им яздеха трима големци с важен и богат вид, уж въоръжени, пък като безгрижни…