Николай Теллалов - Царска заръка

„Абе, знаеш кое е редно да се направи…“

Георгиев усети коленете си меки, а челото — лепкаво. Чудеше се, дали в случая доверието е наистина благословия… или проклятие.

А сетне! — изгониха го като ваксаджийче от бизнес-прием в Шератон. И ето какви ги бяха наумували… Бомба на Централна гара! И? Хванахте ли го? Ами сега — цяла армия, дето не знае какво може да я чака, плюс хиени от чужбина, също кой ли знае колко наясно…

Искрено се радваше само на едно — че не му се наложи да премахне Лъчезар.

… В залата за инструктаж довтасаха колегите чужденци, разделени на три враждебно ухилени една към друга групи. Появиха се заедно с обслужващ персонал и множество техно-джунджурийки, заради които пламна черна завист у българите. След още четвърт час раздувки последва заповед за тръгване. Командосите се натовариха всеки в определените им транспорти и потеглиха. Ала едно неясно безпокойство, неприличащо на нито едно от предишните им усещания в навечерие на акция, никак не желаеше да ги оставя.

А и започнаха с гаф — единият хеликоптер не излетя поради повреда…

Високо над тях, нарочно незабелязвани от радарите на българската противовъздушна отбрана, небето пореха натовски изтребители и двойки руски „Сухой“.

Никой, дори на най-високо ръководно ниво, не съумя после достатъчно отчетливо да си обясни смисъла на операцията. Тя мина по вътрешните информационни канали като тренировка по взаимодействие за борба с тероризъм и съдействие на мироопазващи мисии. В пресата не проникна почти нищо.

Резултатът от всичко се оказа съмнителен.

Насрещният вятър грапаво блъскаше Елица, скрита зад широкия уверен гръб на Витан. Студени въздушни струи, смесени с остри капчици дъжд, рошеха и сплитаха косите й. Момичето здраво държеше приятеля си през кръста и търпеше по лицето си налепналата влага.

Всъщност тя не забелязваше дъжда, нито че коленете й са почти вкочанени.

… Преди няма и половин час те излязоха от кооперацията. Отгоре вече бе прогледнала щърбата луна, към нея пълзеше краят на грамаден облак като кил на небесен супертитаник. Тъкмо прескачаха локвите, Витан до нея буташе механичното си конче… и Елица бе заслепена от ярки фарове, над които строго святкаше синя лампа. Изквичаха спирачки, хлопнаха врати. В светлината, биеща момичето в очите, насреща й се клатушна грамадна сянка.

— Документите, моля! — категорично рече някой.

Момичето отстъпи и скри лице от режещите фарове. Притисна се към Витан, който, без да трепне, бъркаше в процепа на якето си.

Лицата на полицаите се издължиха, когато той разклати във въздуха нещо, което слънчево блясна в електрическите светлини.

— Как-какво е това? — попитаха доста глуповато.

— Царев печат. Изпълнявам важна заръка — Витан прибираше масивното парче злато в пазвата си. — Път ми сторете!

Инстинктивно те подадоха назад от властните тонове в гласа му, но все пак се заинатиха, поискаха паспорт…

Махване с ръка — и ченгетата застинаха като манекени във витрина, с празни погледи и увиснали устни. Витан улови Елица за лакътя и направи крачка към мотоциклета. Един от полицаите обаче се раздвижи…

Със стойката и фигурата си старшината донякъде имаше прилика с джамача на цар Симеон Велики. Не без усилие той посягаше към кобура, но по странен начин — сякаш ръката му очакваше там не пистолет, а дръжка на нож. Витан го изгледа с неочаквана симпатия и вдигна пръсти на изпънатата си длан. Ченгето се силеше да докосне оръжието. Очевидно тялото не му се подчиняваше. Изпод кепето му избиха струйки пот, ръката му се придвижи няколко милиметра… той се бореше с невидима сила, без никакво намерение да се отказва. Колегите му стояха отстрани като истукани, с безжизнени очи, само един се опитваше да шава.

— Остави това — меко му рече Витан. — От стар род си. Служи и занапред тъй, ала мен ми не пречи. Едно и също вършим. Не боре ти 53 53 Не боре ти — старобългарско пожелание за късмет. , багаин.

Полицаят заскърца за последно със зъби и отпусна ръката си. Опита се да каже нещо със схваната челюст.

— Всичко е както редно — успокои го Витан. — Сбогом, стражнико.

Старшината проследи с поглед отдалечаващия се мотоциклет и обърса челото си с трепереща уморена ръка.

— К’ъв беше тоя? — окопити се единият колега. Другият продължаваше да хлопа с устни като риба.

— От нашите е, спокойно — изръмжа старшината.