Николай Теллалов - Царска заръка

Но мъглата и фосфоресциращият тунел го зовяха с нетърпеливо трансформаторно бучене. Нямаше време. Някой… Нещо му бе отворило специален Проход — с такава чест навярно малцина в човешката история са били удостоявани.

Въпросът е, накъде води.

За първи път в живота си Лъчезар Хисарски се прекръсти. Погледна часовника си. Вятърът го побутна както инструкторът му при първия парашутен скок.

Зако отново извъртя очи към родния си, омразен и обичан град, към всичко, което го беше радвало и огорчавало в неговия къщовен търбух, в цялата, хем омайна, хем отблъскваща страна. Нито си е избирал държава, нито епоха, нито родители. И отново май нямаше избор. Като че Животът само с туй се занимава — да те унижава с липсата на избор, с непрекъснато принуждаване да вършиш не това, което искаш. Да бързаш. Закъде? Развива ли те това суетене? Ставаш ли повече , отколкото преди?

„… Всичко е логично — твърдеше веднъж Радослав, — в света всичко има причина и следствие. А това се нарича логика…“

„Ха! — възразяваше Лъчезар. — Ами как ще обясниш интуицията?“

„Логика на подсъзнанието“, убедено заяви Радослав.

„Искаш да кажеш…“

„… че е нещо като анализиране на факти, преценяване на последици, претегляне на тежестта им… хм… но без да се ангажира съзнателната част на мозъка.“

„Хмък. Звучи убедително… но чувствата, например, не са логични. Отчаянието, паниката…“

„Тук бъркаш понятията логика и рационалност . Чувствата са недалновидни, непрактични.“

„Многото умуване също.“

„Е, да… — Радослав се разколебаваше за малко. — Но всичко има причини, водещи до някакви реакции, нека и погрешни, но те зависят от преценката за момента . Както в игра на шах, когато мислиш само с един ход напред.“

„Значи опираме и до опит, един вид нагласа да се мисли по-перспективно. Добре. Обаче най-често именно неосмислената, несъзнателната реакция, като изключим страха, е най-вярната.“

„И в това има логика!“

„Но няма смисъл .“

„А!… Как тъй няма ? Щом е логично, значи е и смислено…“ — намираше изход Радослав.

„Непоправим си!“ — разсмиваше се Лъчезар и обикновено с това спорът им завършваше.

Спорът не е търсене на истина, ами кавга .

Той сви юмрук и го размаха към тъничките светлини на София, бързо губещи се в настъпващата мъгла.

И влезе в облачния тунел.

Каквото и да му липсваше, то вече остана зад гърба му.

Сети се, че носи транзистор. Завъртя копчето. „Хоризонт“. Химнът. Но станцията бързо чезнеше, сякаш с всяка крачка той се отдалечаваше от Слънчевата система като с фотонен зведолет.

Не, просто преминаваше в друг слой реалност…

Цял живот десантчик, кисело си рече Лъчезар, навлизайки все по-дълбоко в Прохода.

N-то РПУ. Млад атлетичен мъж и униформен полицай гледаха от вестибюла към паркинга навън и си говореха, колкото да преборят скуката.

— Ти змей в арест виждал ли си?

— Не съм виждал таквъз дзвер и в зоологическата градина, в клетка… Кой е тоя „Змей“? Да не е някой от мултаците?

— … Хм! Мултаци! Ще видиш ти.

— Кажи де!

— Нема к’во да ти казвам — сам ще скиваш.

— Абе, що, като си не гледаш работата, и на нас пречиш! Само локуми разтягаш. Що ти се връзвам?

— Обиждай, обиждай, ама после, ако не почерпиш — те на̀!…

— Я не ме будалкай повече! — Униформеният изтропа с подковани кубинки надолу по стълбището.

Събеседникът му загадъчно се усмихваше на някакви свои мисли.

В разгара на футболното световно първенство не всички хора си седяха пред телевизорите, с напитки и мезета, с приятели или сами. Имаше такива, които хич не се интересуваха от футбол, други пък поради задължения или стечение на обстоятелства не им се завърташе дори спомен за темата Париж ’98 в главите.

Повече от три дузини на брой мъже, тренирани да вършат мръсната и тежката работа на страната си, навличаха своите екипи. Те знаеха как да обезвреждат престъпници, терористи или просто посочени от началството обекти. Можеха го при всякакви условия — на земя, под земя, във въздух и по море. Денем и нощем, в зной и киша, зиме и лете, в град, село, голо поле или планински чуки. Имаха известен практически опит в справяне с масови безредици, както и имитация на такива. Не отстъпваха по нищо на колегите-събратя по целия цивилизован и богат свят освен навярно по заплати и по използваното оборудване. Бяха онези, останали въпреки всичко верни на пагона, въпреки съблазните, предлагани от другата страна на барикадата в битката кой ще управлява тази държава — законът или произволът на силния. Всеки от тях бе нормален човек, със своите силни страни и неизбежните кусури, но в главното те умееха да се владеят и можеха да не се учудват, когато това бе излишно.