Николай Теллалов - Царска заръка

змейове тук няма тук няма не е тяхно царство не е не е

— тъй си знаех

възкликна огорчен момъкът

— и де да ги търся

ще търсиш ще търсиш после после сега поспи поспи после после ще търсиш ще търсиш

запя цветето и Витан-Вананд проумя, че не с думи му говореше то, ала с песен безгласна, която се разбираше някак нечовешки.

Уплаши се той… а вече истински му се спеше, клепачите натежаха като олово, умора затисна страха му, та го смаза като буболечка, и едва смогна момажът Угаинов да докрета до нисък одър край мъртво сиво огнище.

И свари да рече, преди да се отпусне:

— ще спя, а сет…не ще си ида, че търся змей…ове…те…

Пламтящото цвете отново му запя, по-нежно от майчина приспивна.

Момъкът сънуваше Долната Земя.

… И в нея обикаляха орли, колкото биволи грамадни, планините там приличаха на шиндри 48 48 Шиндр — кула. , и от облачни презид 49 49 Презид — висок зид, вал. палати змейове развяваха знамена, изтъкани от дъги небесни…

… И всеки срещнат шаркан клатеше тъжно страховита глава и питаше:

Къде скрихте момичето ни, сине Раданов?

За всички добрини така ни се отплащате хората

Градушки над нивите ви пъдехме

на бойни полета крило ви подавахме

на лековити заклинания ви учехме

извори за вас отключвахме

още от старата ви земя Имеон 50 50 Имеон — Памир. .

Над Аспаруховия онгъл бдяхме

ромеи неведнъж сме прогонвали

побратими щяхме да бъдем…

Къде ни затворихте момичето, кажи ни, момче човешко с победно име? 51 51 Момче с победно име — богиня Нике (победа) е наричана от бактрийците Ваниндо; името Вананд носи и български вожд от III-IV век; Витан е славянско от старобългарския глагол витати (живея); a името българи е съществувало още през VII век пр.Хр.

Не зная, не зная.

Узнай. Защото мъчно ни е и Небесният Събрат помръква в сърцата ни…

И Витан-Вананд плачеше от скръбта на змейовете, а те разпростираха люспести криле и отлитаха далеч… далеч… далеч.

И много пъти този сън го спохождаше и тъга страшна, нечовешка, го късаше на дванайсет пъти по дванайсет парчета…

… но той никога, през всичките хиляда и сто години, не запомни нощните си кошмари.

Имаше много други неща, за които да скърби.

Беше странна мъгла. Право пред погледа тя изтъняваше, отстрани на зрителното поле мъжделееха дъги, посивели до черно-сиво-бяло и с намек за повече от седем цвята. И всичко изглеждаше някак плоско и неистинско като калпав театрален декор, докато не се взреш от упор.

И студ. Дявол да го вземе, мразеше студа.

Той спря и приседна на заскрежен камък, като подпъхна якето под задника си. Пътеката, която му бе посочена, се губеше в мъглата. Стелеше се права като лъч, макар вървенето по нея да предизвикваше усещания за завои, склонове и стръмнини, без окото да хваща такива.

Странното, упътило го създание, което приличаше на кръстоска между китайски книжен фенер и вълшебно цвете от филм на Уолт Дисни, не пожела да отговаря на въпросите му. Само клатеше подобна на лале главица и бисерно звънтеше нещо, което прозвуча на Лъчезар като припев от някаква песен:

Рано е, рано е, иди, иди, иди към Своята Съдба…

Изключително гостоприемно местенце. И радушно, приказливо население! Непременно заслужава да се поостане…

… някой-друг век…

Бррр… хлад проникна под качулката, плъзна се по врата и засенчи появилата се сякаш чужда мисъл.