Николай Теллалов - Царска заръка

Витанов ред дойде, кога уморен момъкът смогна да задреме на купчината прогнила слама. Нечуто, само с устни, той се сбогува с другарите си по злощастие.

По това колко припряно и с престараване го мъкнеха по тесните стълбища на крепостта, той се досети, че при голям човек го водят.

Хвърлиха го от прага в сводеста стаичка към краката на седящия вътре.

Гореше огън, миришеше на жежко желязо и кисела пот, като змии висяха ремъците от гредата за бичуване. Безмълвни стояха стражници и самият кавхан 42 42 Кавхан — съвладетел. бе тук.

Витан-Вананд се изправи непохватно и видя Княза. Нямаше калпак, че да го свали в знак на почит, ала не до туй му беше сега. Само сведе глава и сърцето му се разхлопа.

Няколко безкрайни мига мълчание и Князът попита, гласът му закънтя, макар да думаше тихо и уморено:

— Ти кой беше, момаже неблагодарен?

Витан се насили и отговори достатъчно високо, едва сдържайки да не се пречупят словата му:

— Дали са ми име Витан-Вананд, а родът ми Охсар 43 43 Охсар — кланът на Охс; Охсарар — човек от рода Охсар. е…

— Охсарарите верни ми са! Братята ти големи светия Христов кръст носят, а ти! Що вършиш! Кой те гледа-чува, кутре глупаво?!

— Н…на магесник Радан занаята следувам, Княже честити.

— Честит станах, кога стража те доведе.

— И честит ще си, ако вярата на Авитохол върнеш… — дръзко отвърна момъкът.

Проснаха го с тежки пестници…

— Доста! — изръмжа владетелят на българите. — Вдигнете го. Погледни ме, момаж!

Замаяно отвърна на тежкия орлов взор.

— Боила Верена-змеица. Где е?

— Не зная. Колобър Радан, моя имает 44 44 Имает — настойник, попечител. , него питайте.

— Закълни се, че истина говориш.

Витан стори клетвен знак с оковани ръце, на което пак го сбутаха, но княз Симеон спря сопачиите с нетърпелив жест.

— И тъй бива. Ала да ти е за последно! Оттук нататък само в Исусово име ще се кълнеш. Махнете му въжетата.

Момъкът потърка прежулени китки, сърцето му трепереше при мисълта, че Князът ще го кара да се прекръсти.

Ала вместо това владетелят промълви:

— Витан-Вананд, момаже, напусна бунтарът Радан Угаинар света на живите. Знаеше ли, че баща е той твой истински?

Килията заплува в очите на Витан, който не съумя да отговори.

— Достоен мъж бе — продължи Князът, ала някак по-меко. — Жал и мен ми е за него… — гласът на Симеон стана твърд и застрашителен, — … че измяна против ми поде!

Той заби пръст в гърдите на Витан, сякаш с копие го промуши! И рече:

— Ти! си негов син първороден, ти! ще оправиш злината, от баща ти сторена! Три камшика му бийте! Обърни се, момаж! Туй ти е прошката!

Само на последното жилване по гърба Витан-Вананд простена.

— Мехлем му турете.

Князът поизчака младежът да укроти дишането си.

— А туй — Симеон разклати пред лицето на ученика-магьосник златен свой печат и го окачи на шията на момъка, — туй ти е Заръка! Да намериш змейкинята до неделя срок, щото да не научат змейовете. А ако не справиш се… тогаз ти, Витан-Вананд от рода Угаин, ти! ще идеш в Долната Змейска Земя. Теб да накажат, теб да разкъсат — не да се сърдят на цял ни народ и обида да ни имат. Разбра ли ме, джамаче мой!

— Раз… разбрах, Канасубиги… Княже.

— Ръка целувай, вироглавец! Иди и бъди като баща си, ала не срещу волята на небесата свети! Тук ще ти дадат кон и сабя. До вкъщи си няма да ходиш, дорде Верена не намериш.

И стражите, не по-малко учудени от младежа, разковаха нозете му и го изведоха от килията.

А в душата на Витан смут, радост и скръб върлуваха, сякаш измешано без мисъл просо и жито с плява в хамбар на немарлив стопанин.

Симеон притвори клепачи под угрижено свити вежди и потъна в тежък размисъл. Зле беше станало, ох, колко зле…

— Ще я открие ли, Княже честити? — реши се да го изтръгне от вцепенението кавханът.

— Ан уакх… — промърмори в отговор Князът и след това твърдо добави: — Ако е рекъл Господ ни, Исус Христос! — и предизвикателно вирна брада към боила кавханът.

Съвладетелят почтително склони глава и след кратко мълчание рече:

— Не бива да помрачаваш ума си с това злочестие, Княже. Държавата е неспокойна. Съседите точат оръжия и ламтят за благините и богатствата на народа ти. Остави недоукия магесник да си свърши заръката…

— Дано не се обърка нещо.

— Остави, владетелю. Змейовете са разумни и великодушни… а са и далеко. Мисли за по-ближните си дела. Първом, що да сторим с покушителите на вярата, наложена от великия ти баща?