Николай Теллалов - Царска заръка

Симеон помисли само миг.

— Три бича на момажите и по пет за мъжете, ала без злоба да е, и нека си идат по къщите. Водачите ги искам до три дни да пазят границите ни на залез-слънце! Щом им се въртят саби, нека го вършат срещу чуждоземци!

Князът стана и се взря в нищото пред себе си.

— Убитите и колобър Радан заслужиха си да ги изпроводим при Тангра. Да ги погребат според старите обичаи, ала вън от града… Те желаеха добро. Жал ми е, че криво го разбраха туй добро… А за велики дела ги гласях!…

Симеон сведе глава и след малко подкани кавхана да си иде:

— Ще ми се да отморя. Кажи-нареди на стражата да ме събуди, щом пукне зората.

Впи зеленикаво-кафяви очи в съвладетеля и добави:

— Искам в черква да се помолят за сполука на Витан… Нека и по стария обред го сторят… тайно. А̀ко да са разбрани змейовете, доста разбраност ще им трябва — тяхно чедо не опазихме!

— Че и наше, Княже — отвърна кавханът. — Наше, от канско коляно момиче.

Витан-Вананд стоеше пред Рабиша-пещера, Магура още наричана.

Мълвеше се, че в нея изчезвали хора, а онези, които се завръщали обратно подир цели лета, разправяли, че у змейове живели. И още казваха за таз дупка, че нямала дъно и оттам излизали вихрушки.

Някога през нея пещера юнаци и моми за Влашко ще бягат от люти-черни поробители.

Младежът се стресна и огледа. Нещо дочул ли бе, или само му се бе сторило, глас привидяло…

Неделята, от Княза на Българите дадена, отмина в лутане и кръстосване край Моровишкото старо капище, из усои и тъмни гори, край самодивски вирчета — все нахалост. Не намери и диря дори от синеоката змейкиня, ни вест, ни кост от ичиргу боила на момичетата-стрелкини, що пазеха на Плъскова канския чертог. Всеки разтег 45 45 Разтег — древнобългарска мярка за дължина, около 1,8 метра. претърси — нищо.

И не остана друго, освен да слиза за Долната Земя, където шарканите щяха да го накажат. Витан се сбогува с коня си, поплака на топлата му копринена шия. Остави юздите тъй, че да не се заплетат, провери подковите, издърпа нагоре стремената, поразхлаби седлото и под него затъкна бича и аркана 46 46 Аркан, ласо - въжена примка, първата с военно предназначение. , като внимаваше да не нарани гърба на животното с шиповете. Притъкми дългото копие, за да не падне по пътя и пак там привърза късата сулица 47 47 Сулица — късо метателно копие с острие като на стрела (хронистът Никита Хониат твърди, че то имало знаменце, което служело за опознавателен знак на различни воински подразделения). с алено-белите ресни на върха и малкия кръгъл щит с нарисувано на него слънце. В денк положи тулша си с позлата и червени пера, ризницата, железния колан с чудодейна сила притури…

Задържа си той сабята, лъка с колчана и камата, също и дребните инструменти. Не защото се страхуваше или мислеше да се съпротивлява на наказанието, ала искаше да умре като войник, багаин, какъвто по потекло си беше.

Отпрати коня. Умното животно зацвили и в тръс се отдалечи, като се оглеждаше.

— В Преслав иди, в Преслав! — през сълзи му подвикна Витан-Вананд и жребецът препусна към друма, водещ за столния град.

Е, там щяха да разберат като как е изпълнил заръчаното…

Мъгла се виеше пред пещерата и той поспря треперещ. Ядно обърса очите си, издуха подпухнал нос, плисна си вода на лицето и, смръщен, готов на всичко, стъпи в мъглата.

Сякаш в тунел от облак тръгна и се заозърта почуден-смаян. Ами где е пещерата, Магурата, що към Змейските царства води?…

А в мъглата бе тихо и студено. Взор едва я пробиваше, светеше тя като забулено небе под пълна луна и сякаш всичко шарено в нея ставаше сиво и колебливо… неистинско!

Дълго ли вървя, късо ли по пътека от мокри къдели. И изведнъж стигна една сива къщурка. Сива къщурка в сив свят. Чувстваше се уморен и разочарован. Нима такваз бе Земята змейска! Комай друго я приказваха…

Потропа и не чу звука. Вратата се открехна сама и Витан приведен влезе вътре.

Жар и червена заник-слънчева светлина го удари в лицето!

Ученикът на колобъра се закова изумен.

В средата на стаята от огладените плочи на пода се подаваше, та растеше цвете, голямо колкото едричко детенце, и лъхаше топлина като въглен в ковачница.

кой си кой си кой си

чуден звън се разнесе от него.

Витан се хвана за сабята и стори му се, че се засмя цветето.

— търся змейовете от таз земя

отвърна той и не чу гласа си, а само мърморене далечно, ромон като на воденица зиме. Попита се разбира ли го червеноглавото стопанче на сивата къщурка.