Николай Теллалов - Царска заръка

Витан-Вананд мислеше. Като никога преди той не усещаше ясен взор към целта си. Заръката на Царя, срещу когото бе точил сабя ведно със съзаклятници за Старата Вяра — тази повеля не бе просто още едно поле за юнашка чест, не бе за него само предизвикателство. Не, тя го водеше, станала същински смисъл на живота му, единственото оправдание за жертвите, които бе задължен да принесе на олтара й. И в това отлетяха години — през него, и векове — покрай му. Историята на рода, кръвта и земята му. И едничката упоритост да вярва, че заповедта на Симеон ще да бъде изпълнена, упование в това го крепеше, даваше твърдост на ръката и сърцето, бистрота и хладина на ума и равновесие на духа… Вярно, не всякога, ала и миговете на слабост и съмнение изживя, та премина. И ето че сега…

Витан отново прекъсна разсъжденията си и се завърна в началото.

Нима има по-висше и по-благородно призвание от това, щото да поправиш една неправдина?… Ала наистина ли бива?! Ами пък, ако пак се провали?…

В лет, кога още по-силно затрещя Империята, той се помъчи да стори еднаж промяна в хода на съвсем близкото минало.

Леле…

Гръцко три години земетръс го тресе 77 77 Гръцко три години земетръс го тресе… — юли-август 1870 г. до есента на 1873 г. На 25 октомври 1870 г. е било видяно северно сияние. Най-много е пострадала Токида, разрушен бил град Анфиса; трусове се усещали до средата на 1876 г. ! Че и навред из юга на Балканите потрепваше гневно земята, а самият той, въобразил се веч за Велик Магьосник, едва се отърва от пропадане в небитието на Небитието, където и шепа прах не щеше остане…

Почна да внимава с уменията на Третото ниво. Премисли внимателно и претегли що бе свършил не както трябва и се реши на нов опит. Никога не повтаряше сторени неслуки, ала взе, че накамари нови. Искаше да отърве света от Втората страшна война. И не случи да попадне в нужната година.

Помнеше как ефектът от скока във времето предизвика дерайлиране на пуфтящ трен. От вагоните се закрещя на немски, диво се затропа да им отворят вратите. За щастие катастрофата не бе тежка. Вананд се сви в калта под ръсещото ситен дъжд небе, когато край него притичаха, шляпайки тежки пръски, неколцина войника и с тях — цивилни. Те спряха суетливо пред един вагон, от който на славянско наречие псуваха неоправията. Отвориха, отстъпиха назад и загърмяха вътре към воплите… От околните вагони се развикаха още по-страшно. Вананд реши да се омита. През цялото време, докато не стигна някаква дребна гара, той се чувстваше много особено. Раздвоено, неясно, сякаш нещо тътнеше в предродилни мъки… или се разкъсваше…

От стрелочника-поляк разбра, че е есен на 1917-а. Намръщи се, ала и туй време му вършеше работа. Целта му бе да убие онзи див като ламя десетник Хитлер и да види как ще се промени реалността без Страшната война. Няколкото дни, през които се мъчеше да проникне навътре в Германия, настръхнала от Първата страшна война, му се виждаха още по-странни и объркващи. Не като събития, а като усещания, дразнещи магическите му сетива. Отвличаше се от тях, като се забавляваше с мисълта, че вече е бил в същата година, но на друго място, в България…

Накрая не се добра до жертвата си набелязана, защото взе да го наляга невероятен страх, първобитен ужас, магическото му око започна да го боли нещадно, край него сякаш светът се цепеше и той оставаше в процепа към Нищото!… и се наложи да „скача“ отново в шейсетте, но вместо тях улучи деветдесетте…

Дали беше това само от тифуса?

От отравянето с газ в Прусашко?

Бурни дни преживя тогава и си завиждаше сам на себе си — на оня „аз“, който в същото време си седеше на топло при огнището в една гостоприемна делиорманска къща…

… Той се сепна, усетил изгрева на Зорницата.

Бавно извърна глава. Елица спеше, непомръднала изобщо откак затвори милите си очи. Жими Бога, Тангра ли те прати, че да ме спреш? И защо? Нима пак грешка е всичко?!…

Не. Не може туй да е грешка.

В утринта — още сънена, непрогледнала — запя славей. Може би дори от същия двор, в който се бяха укрили. Пееше и се заливаше сякаш от щастие, че го има на белия свят, пусто птиче сладкогласо…

Елица се разсъни за малко, но не се обърна.

Славеят пееше.

Багаинът почисти сабята. Лъсна грижливо и надписа на дръжката: ВерВананд Радани Алемтохол — „Вананд, роден в годината на Дракона, на Радан първи син“.

Витан-Вананд нямаше друг път, освен да изпълни Съдбата си.

Тя се пробуди стремително и подплашено седна на миндера. Бе хубава дори такава — с подпухнали очи, с ивици от чергата по бузата, разрошена и бледа. Вананд усети, че крепеното досега негово спокойствие се изпарява.