Николай Теллалов - Царска заръка

— И Витан… той… също…?

Боже мили! Змей в къщата ми… в сърцето ми…

Не знаеше да се ужаси ли, или побърка, но не от страх, а от лудешки възторг.

Змей. Крилат змей обичам…

— Тук не съм сигурен. Поне той отрече. Даже му стана забавно. Но така или иначе, той търси Верена. Казва, че й е приятел и не идва да й навреди. Вярвам му. Обаче аз не мисля, че той е дружелюбно настроен към Дичо. А Радослав е мой приятел. Та хипотезата ми е… всъщност по-добре е да го попиташ сама. Не вярвам да те излъже… като че ли този човек не знае да лъже… Нито пък, че това ще е опасно за теб. Аз обаче се страхувам от Витан или как там му е името… Но повече ме е страх от…

Лъчезар рязко млъкна и не пророни дума цяла минута. Елица се кокореше към него. Той бе забил поглед и мисли в тъмнината, обкръжила магазинчето-кафене, откъдето се носеше музика, а момчето зад щанда си приказваше със свой приятел.

— От Верена се интересуват някакви разузнавания. Може още да не са засекли Витан, но рано или късно ще го направят… Те не са хора, Елице, а роботи. Кажи това на Витан, кажи му още, че няма да предам Радослав, колкото и той да не го харесва… Време е да вървя.

От магазинчето се разнесе сигналът на „Хоризонт“. Писуканията на Националния метеорологичен център обявиха десет вечерта. Говорителят зачете последните новини: опасни зарази, пренасяни от кърлежи; в Сърбия протестират войнишки майки, Индия съжалява, че я наказват заради ядрените й опити; Елизабет II официално отбелязва своя 72-ри рожден ден и посветила в рицарско звание известен в миналото британски футболист… Гринпийс… ХАМАЗ… срещата Нигерия — Испания…

— За всеки случай ти казвам сбогом. Останалото… кой го знае.

— Къде отиваш, Зако!

— В отвъдното — той се усмихваше замислено.

— Зако!

— В Долната Земя, Елице — уточни той и окуражително я потупа по ръката. — Изобщо не е отвъдно, обаче някои го бъркат. Може би пък ще се видим там…

Ласкаво погледна в измененото й лице и изведнъж я целуна по челото.

— Витан да те пази. Глупак ще е, ако не го стори. А не ми прилича на такъв. Може да ми се случи противник… но едва ли враг . Внимавайте. И… пожелай ми наслука, Елице…

Вън пак заваля, премина в порой, блеснаха светкавици и осветиха дънищата на облаците.

Елица седеше в хола на апартамента и с отнесени разширени очи гледаше масата. Приборите за хранене бяха сбутани в единия й край. Догарящите свещи и полилеят осветяваха купчината неочаквани предмети от войнишката торба на Витан.

Не повече от няколко минути Елица се бе борила с изкушението да провери вещите на приятеля си. Ала тези секунди й се сториха безкрайни и болезнени като нищо друго. Накрая тя припряно насмете съдовете от покривката. Донесе от стаята си багажа на Витан — брезентова торба, навити на руло и превързани с тънък ремък груби одеяла и един дълъг дебел калъф, приличащ на онези, в които рибарите скатават цяла колекция въдици и други свои любими такъмки — всичко това измъкна изпод леглото, същото легло, на което… Ох, Боже! Елица пламна и се разколеба… обаче калъфът й се стори прекомерно тежък, за да съдържа само въдичарски принадлежности.

Тя постави всичко върху бялата покривка. Чувстваше се по-напрегната и унизена, отколкото върху стол за гинекологични прегледи. Хипнотизирана, гледаше изсветлялата брезентова торба и се задъхваше от срам и тревога. Раницата сякаш лъчеше ужасна заплаха и на девойката й се искаше да избяга от стаята, да не повярва, да не се докосва до страшната загадка, скрита — все още — от очите й.

Но чутото от Лъчезар я тресеше като треска, думите на мрачния Радославов приятел горяха сърцето й, разбъркваха мислите й… освен една:

Отвори ги.

Беше недостойно, нечестно и подло.

В същото време нямаше друг изход. Витан закъсняваше вече повече от час — нещо, което Елица никога не би предположила, някак несъзнателно не беше допускала, че може да се случи.

Ами ако трябваше да надникне в проклетата раница? Нищо вече не й изглеждаше същото — тя, Витан, светът. Може би закъснението му говореше, че…

Вече никога няма да се върне…!…

Тя се разхълца, захлипа от тази мисъл и стрелна непослушни ръце към торбата. Възелът се възпротиви, но Елица, вече почти разплакана, се бореше с него и той поддаде.

Намери скатки бельо, увити в парчета американ. Някакви тежко ухаещи корени, похлупци с мазило, което приличаше на мехлем…

… Два пешкира, много пъти прани, с поокъсани народни шевици — бродериите бяха малко странни, чудновати, а по-точно — стари по стил. От кожена торбичка се подаваха пили, резци, тел, някакви примитивни клещи-ножици, едри обущарски игли в рог с тапа, ивици гьон и хасе, топче канап, алпинистко въже, кожени ботуши, ушити като чорапи, чифт лъснати шпори…