Николай Теллалов - Царска заръка

Обаче забеляза, а по-късно, на бившия „Кравай“, осъзна, че думите й бяха капнали на твърде подходяща за растеж почва. Подир изблика й Крис бе станал невероятно мрачен и умислен…

Това са глупости! Нищо няма да се случи! За какво трябва да се унижавам и да се правя на глупачка…

Още един дълъг сигнал прекъсна мислите й.

„Не, Кристиян не е такъв откачалник!… Ама беше пиян… или направо дрогиран — припомни си тя. — И идваше от тренировката си!… Поне така каза…“

Туууууууу…

Къде е тази глезла!?

— Хайде, Ели, вдигни телефона — изсъска Люси и потърка пламналото си чело. Нервно потропваше с крак.

Започна да брои сигналите.

Елица не отговаряше.

Сигурно са излезли. Или се търкалят в кревата (ах, вашата кожа — сви се, пронизана от нажежената игла на ревността) и не им е до нахалници.

Люси хлопна вилката и отново набра номера. Шайбата се въртеше с мъркане.

Нищо. Никой.

След още един безуспешен опит централата я свърза с грешен номер. Люси трясна слушалката. Погледна се в огледалото. Под очите си имаше тъмни кръгове.

Леле…

Чувстваше, че нещо много лошо вече е в ход, неумолимо като лавина. Не беше тя виновна, не… но изигра кофти роличка — препъна, изпорти някой, който би могъл да избегне участта да бъде пометен, затрупан, смазан…

— Я стига! — кресна Люси на огледалото. — Нищо няма да се случи!

Уплаши се колко грозно й се разкриви лицето. И тогава заплака. Съжаляваше себе си, съжаляваше глупака Кристиян, проклинаше дявола, дръпнал я за езика.

Бе сигурна, че иде някаква катастрофа. И само чудо би я спряло.

Людмила не грешеше — думите й наистина бяха намерили своята благодатна нива и скоро дадоха плод. С набъбването на сметката си в заведението Кристиян се озлобяваше все повече и повече. Предъвкваше спомена за Елица, искрено убеден, че всичко им е вървяло по мед и масло, че тя го е гледала не иначе, а предано и с обожание… докато не пристигна от някакво пъкло Витан — крадецът на любов — и му отмъкна приятелката!

Крис пропусна да си спомни, че не бе повярвал на нейното „не“, казано още когато момичето скъса с Теодор. Пък и това не можеше да е истина! Толкова търпеливо и отдалече дебнеше края на връзката им. Познаваше се с Тео и бе сигурен, че е въпрос на време Елица да остане свободна. Навиваше я да се върне на стрелбището. С нейното точно око и лека ръка можеше да разчита да иде в някой сериозен отбор. И тя винаги се държеше много приветливо, нима това нищо не значеше? Била казала „не“… Ами че жените обичат игрички и не обичат онези, които се отказват лесно. Жените предпочитат силните и веселите, красивите и по възможност паралии. Нима се е опъвала на сериозно? Ха, смях в залата!…

Когато след третата демонстративно разбита в стената чаша дискретно му поискаха да плати сметката, понеже скоро затваряли, с последна поръчка, разбира се… той вече бе твърдо решен да накаже подлеца. Ще му представи сметката! И то още сега, тази вечер!

Какво беше казала Люси? „Лодките“ ли? Ооо, известно място, известно… Там значи бил този… този…

Витан угаси мотора и свали от главата си изтъркан танкистки шлем. Гальовно потупа машината по резервоара. Беше доволен от пробното кръгче.

— Моторът си е екстра, бате Витане, няма какво да се лъжеме — рече Алипи.

Витан кимна. Поне от такава техника разбираше.

— Вземам! — решително каза той и протегна към Рокерчето пачка банкноти.

Алипи, сдържайки радостта си, започна да брои парите, извърнал се към светлината на фенерите от заведението, където въртяха златни парчета на „Юрая“. Лицето му се издължаваше и бледнееше, докато пачката в пръстите му изтъняваше.

— Ама, бат Витане! — възкликна той, още не привършил. — Тук са…

— Малко?

Рокерчето се задави.

— Какви ти „малко“! С толкова мангизи мога и за „Харли Дейвидсън“ да се замисля! Нещо си объркал! Тук са пет пъти в повече…

— Не съм объркал. Смятам, че толкова струва. Прибери парите и един хубав БМВ си вземи. Не на старо, стига брантии 32 32 Брантия — тук: повреден или негоден предмет (според първоначалното значение). си яздил.

Алипи се пулеше в здрачината ту към Витан, ту към парите. Витан се пресегна и сви пръстите му, приятелски, но настойчиво.

— И още — добави той, — дар ти оставям. Скоро заминавам, нека спомен бъде.

Момчето смаяно пое широкия колан и една страховита кама с кокалена дръжка. Заекна към хилядарките и армаганите, които стискаше.

— Ама как така…