Николай Теллалов - Царска заръка

— Прежалвам. Е, сбогом, брате. Тръгвам. Здраво и читаво ти желая.

Алипи излезе от транса си и дрезгаво попита:

— Добре, само едно не разбирам…

— Ъм?

— Помниш ли оня мазник от Маймунарника, дето ти даваше двеста марки за камата и още сто за колана? И дето накрая качи на двеста и осемдесет долара общо? Ти тогава защо му отказа… а сега ми ги подаряваш … че и за скапаната „явичка“ ми плащаш като за… за състезателен кон. Защо така?

— Щото тъй искам. У свестен човек тез неща да бъдат.

— Ааа… Благодаря ти. … Ами ти къде ще заминаваш?

— За чужбина, да речем… Сетне… Няма значение, Рокерче. Не питай, бива ли?

— Бива. — Алипи протегна ръка и здраво стисна Витановата. — Всичко ти най-най. По-свестен тип от теб не съм срещал… Елица с теб ли ще тръгне?… Аз пък какви ги питам… Бъдете! Бъдете.

Той отстъпи няколко крачки и отсечено махна за сбогом.

— Чао, бате Витане.

— Небето помни, Рокерче.

Той остана сам, позамислен и загледан в звездите, мигащи през разкъсани облаци. А може би бе заслушал музиката от бистрото — стара балада на старата банда UFO…

Забута собствения си вече мотор по алеята. Досега не му се беше случвало да си купува такова нещо. За пръв път се вози на подобна чудесия по времето, когато конят още бе основно средство за пътуване, през 1914-а беше това, в Италия. Времената обаче се меняха, а мотоциклетите му бяха допаднали…

Железните коне бяха бързи . Поначало тъкмо нарастващата от век на век скорост му правеше впечатление. И от смътно усещане се превърна в осъзнато мнение това, че в сравнение с изтеклите епохи хората не бяха придобили нито повече добрина, нито пък бяха станали по-лоши; те не преливаха от мъдрост, носеха същия товар глупост както и преди. Не можеха да се похвалят с повече благородство или с по-малко недостойност, сякаш нищо не се беше случило в разума и сърцата на хората след толкова години. Просто сега те вече бяха по-бързи и в това бе едничката отлика от неговото Някога…

Витан се намръщи в мрака, предусетил, че нещо в тези му мисли отново взема да разклаща изстраданата от далечни времена собствена убеденост, закалена правота…

Той едва чуто въздъхна, подпря се на машината и пак вдигна лице към небето, отразяващо светлината на града. Минувач с несигурна походка и преметнат през рамо сак се поспря и се зазяпа в него, полуразличим в тъмното на Борисовата градина.

— Ето къде си бил.

Витан трепна от изненада и се изправи.

— Познавам те. На Пирина предишната седмица заедно бяхме. Ала, прощавай, името ти не запомних…

Истерично изхилване.

— Разбира се, че ме познаваш… А името ми не те интересува! Открадна ми гаджето, мръсник!

Над тях кичести клони разтърсиха невидими шуми.

— Случва се жените погрешен избор да правят — отвърна Витан. — Ала туй неин избор бе. Не сторил съм нищо нарочно да я привлека. Искаше ми се, ала не биваше… Тя сама дойде. Чие сърце я би отхвърлило?

— Не ми се оправдавай, подлецо!

— Не се оправдавам. Разбирам те, както мъж друг мъж разбира. Случилото се бива твърдо да приемеш. Животът продължава. Тангра щастие за всеки пази, сам за теб наречено имане открий, братко…

— Аз го намерих! Ти ми го взе! Ще те пречукам!

Витан въздъхна.

— Да се бием искаш?

— Ха!

Витан помълча и побутна мотора по алеята край Крис. Хвърли през рамо:

— Пужав бъх 33 33 Пужав — детински, недорасъл, глупав; бъх — предизвикателство. не хващам. Заръка имам.

— Стой!

— Иди си по пътя, момаж 34 34 Момаж — младеж, момче. ! — глухо отвърна Витан, без да се обърне. — Яд не буди ме, ще погинеш.

— Не аз! Ти ще загинеш! — изкряска хрипкаво Кристиян и изпъна ръка с предмета, който криеше зад гърба си.

— Умри! — изграчи той и пръсна слюнка с воня на джибри.

В мрака на лятната нощ Витан надзърна в дуло на пистолет.

Кристиян се хилеше истерично и пристъпваше напред, сякаш теглен от злата сила на оръжието.

— Чакай малко, Зако…

Елица несъзнателно гризеше палеца си, съсипвайки маникюра. Издуха кичур коса, паднал на лицето й. Той копринено погъделичка нослето и тя го приглади с ръка зад ухото. Обица-висулка подрънна тъничко.

— Искаш да кажеш… че от очна операция ме е спасил… дракон…!

— Змеица.

— … Като от приказките?

— Досущ. С люспи като суро слънце, знае да плюе мълнии и огън, има си опашка, криле и всичко останало… Повярвай го — истина е.

Елица се опитваше да се съвземе. От някакъв момент нататък разказът на Лъчезар просто уби спасителното й хрумване, че си прави шега. Незнайни инстинкти бушуваха без думи и й крещяха в съзнанието: истина е! истина Е! ИСТИНА Е!