Николай Теллалов - Царска заръка

— Но, Кате, какво…

Катето умолително сложи пръст на устните: мълчи!

До близкото магазинче с маси и чадъри на тротоара, които се криеха в акациите, чакаше Лъчезар. Към зеления пластмасов стол бе облегнал огромен самар. Щом ги видя, той го подхвана и лениво тръгна към близкия училищен двор, попаднал вече в обятията на мрака.

— Налагало се да ти каже нещо важно — рече Катето и тревожно разпери ръце. — Аз бях дотук. Пази се, Ели!

Тя прегърна недоумяващата Елица и почти тичешком изчезна в старите улички.

— Седни! — каза Зако.

Видя й се восъчно блед, почти болен. Черните му очи горяха трескаво и от време на време се впускаха да шарят из тънещите в здрача околности.

— Налага се да ти обясня нещо… много сериозно. По-добре ще е да започна… ха! отначало.

Приседнаха на разнебитена пейка, където навярно учениците се „криеха“ да пушат и пият бира.

— Кажи, Зако, какво…?

Той се втренчи в нея. Елица едва го различи в тъмното, но пробягаха светлини от автомобилни фарове (Зако се сви за миг) и тя почти се уплаши — частният й учител по английски и преди я беше смущавал с дълбоките си пронизващи погледи, но сега беше страшен… като черна бомба с догарящ фитил. Изведнъж Лъчезар както никога досега й заприлича на киноактьора Уилям Дефо в някоя от маниашките му роли.

Тя се вкопчи в седалката с изтръпващи пръсти и чу:

— Радослав и Верена…

(той изплю незапалена сдъвкана цигара)

… Знам къде се скриха. Твоят Витан — търси тъкмо Верена. Не свързах веднага нещата, но сега всичко си пасна и, мисля, зная кой е той… Всичко опира до Верена. Тя е…

На Централна гара имаше телефонна бомба. Полицейски патрули проверяваха документи наляво и надясно. Изглеждаха много нервни и зли. Спираха предимно високи млади мъже с дълги коси. Витан без никаква мъчнина избегна отцеплението и продължи към заведението, където имаше уговорка да се срещне с Алипи. Съзнаваше, че закъснява, затова бързаше, когато ненадейно се сблъска с Люси.

Стана в мига, в който той отмени заклинанието за незримост — от опит го знаеше колко лесно е това в тълпа, как парадоксално незабележима е за хората появата му сякаш от въздуха. Обаче досега в такъв момент не бе налитал на познат.

За първи път се държа студено с човек, който не бе му направил нищо лошо. Ала нямаше време. Влакът бе закъснял, загуби минути край смешните заслони стражници, пък и прикритието, правещо го невидим, си имаше своите неудобства — всичко това допълнително го бавеше.

А освен Рокерчето, чакаше го и Елица.

След кратък разговор той остави Людмила с посърнало лице, затопляно единствено от догарящия залез.

Люси застана пред телефона, изтормозена от угризения. Вдигна слушалката и набра номера на Елица. Боже, дано Крис наистина не направи някоя глупост, Господи!…

В слушалката пропя сигнал за повикване: ту…туууууууу…

Идеше си от заведението на бившия „Кравай“. Мина оттам, за да разсее неприятното чувство след срещата с Крис. След попарването на искрената й радост на Централна гара, тя скиташе в преките край „Витошка“, разочарована и печална, и изведнъж Кристиян изскочи от някакво барче и я повлече вътре за компания да пийнели по едно. Връщал се от стрелбището. До високия стол — младежът обичаше да виси по барплотове — се търкаляше светлосиният му сак. Разкопчан. Самият Крис — къркан. Люси поклати глава. Ох, как ще бере ядове това момче…

Неусетно стана така, че от общите приказки като аварирала подводница изплува името Витан. И Людмила мълчаливо побесня. Кристиян нещо хленчеше за Елица, но не й беше до него. Тя го прекъсна:

— Стига си се тюхкал за тая въртиопашка! Все й стърчи носа нагоре, ах, колко е важна!… — и сетне заговори как одеве видяла онзи юначага на улицата, а той се правел, че не я познава! Бързал бил за „Лодките“ хубостникът, щели да се пазарят нещо с Алипи Рокерчето, ха! Алипи, как пък не! Пренесъл се при тая никаквица като у дома си и натам тича, лигите му текат. Женкар. Момичетата му виснат на врата, а той се прави на недостъпен, ама те на̀! — пролича му. Колко ли още такива глупачки като Елица го чакат на легло, във всеки град навярно по две-три!

Люси гаврътна питието на екс. Бе смутена от собствените си яростни измислици. Не, не целеше някакво отмъщение, още по-малко грозно и свързано с побои или друго насилие. Тя просто изплака не в сълзи, а в жлъч огорчението си и си тръгна, успокоена, че се е отървала от разкъсващата отрова на поражението.