Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

— Вечерята ти е готова — каза тя, когато стигна до него. — Поувлякъл си се с разходката, а?

Дойде при него на стената. Мястото изглеждаше съвсем обикновено за срещи, сякаш нищо не се бе случило между тях; сякаш през последния месец не бе пристигала и изчезвала от живота му без поздрав или сбогуване.

— Не мислех за времето. Сидни ми каза, че сте ходили заедно в Уелс.

— Прекарахме чудесен уикенд.

Той кимна. Гледаше семейство лебеди във водата и можеше да й ги посочи — присъствието им в тази част на реката беше необичайно, — но не го направи. Държанието й бе твърде хладно. След малко обаче тя зърна птиците, хванати в силует на светлината, която проблясваше от отсрещния бряг.

— Никога преди не съм виждала лебеди в тази част на реката — рече Дебора. — И то вечер. Мислиш ли, че са добре?

Бяха пет — два възрастни и три почти израснали лебедчета — и плаваха спокойно близо, до колоните на Албърт Бридж.

— Добре са — отвърна той и усети как птиците му дават възможността да говори. — Съжалявам, че счупи лебеда тогава в Падингтън.

— Не мога да се върна у дома — каза тя в отговор. — Трябва някак да се помирим с теб. Може би да направим крачка към това един ден отново да бъдем приятели. Но не мога да се върна у дома.

Значи това беше разликата. Поддържаше онова внимателно, спестяващо чувствата разстояние, което хората създаваха, за да се предпазват, когато нещата между тях са приключили. Напомни му на самия него преди няколко години. Дебора дойде да се сбогува, а той я изслуша, като прекалено много се страхуваше да говори, за да не би, ако каже и дума, преградите да се срутят и чувствата му да се излеят в унизителна вълна от молби, на които както времето, така и обстоятелствата щяха да я принудят да откаже. Изглежда, бяха изминали пълен кръг и отново им предстоеше сбогуване.

Той погледна от лицето към ръката й, която почиваше върху стената на дигата. Пръстена на Линли го нямаше. Той докосна леко пръста, на който го беше носила. Дебора не се отдръпна и точно тази неподвижност го насърчи.

— Не ме оставяй отново, Дебора.

Видя, че не беше очаквала такъв отговор. Беше дошла, без да се подготви за защита. Той сграбчи това предимство.

— Беше на седемнадесет. Аз бях на двадесет и осем. Можеш ли поне да се опиташ да разбереш какво ми е било тогава? От години си бях забранил да обичам. И най-неочаквано започнах да обичам теб. Да те желая. И въпреки това смятах, че ако се любим…

Дебора заговори бързо, безгрижно:

— Това е минало, нали? Вече няма значение. По-добре да го забравим.

— Казвах си, че не мога да се любя с теб, Дебора. Измислих камара глупави причини. Дълг към баща ти. Предателство на доверието му. Разрушаването на нашето приятелство — твоето и моето. Душите ни нямаше да се свържат, ако бяхме любовници, а аз исках другар за душата си. Затова не можехме да се любим. Отново и отново си повтарях възрастта ти. Как щях да се понасям, ако легнех с едно седемнадесетгодишно момиче?

— Какво значение има сега? Надживяхме го. След всичко, което се случи, какво значение има дали сме правили любов преди три години? — Въпросите й бяха не толкова хладни, колкото предпазливи, сякаш каквито и внимателни разсъждения да стояха зад решението й да го напусне, сега бяха подложени на атака.

— Защото ако сега смяташ да ме напуснеш завинаги, поне ще трябва да го направиш, след като разбереш истината. Оставих те да си отидеш, защото исках мир. Исках да те няма в къщата. Смятах, че като си отидеш, ще престана да се чувствам разкъсан. Ще спра да те желая. Ще спра да чувствам вина, задето те желая. Ще избия от главата си всичките мисли за секс. Но само седмица след като замина, разбрах истината.

— Няма…

— Мислех си, че ще мога да преживявам съвсем добре без теб — настоя той — и собственото ми лицемерие ме зашлеви през лицето. Исках да се върнеш. Исках да си дойдеш у дома. Затова ти пишех.

Докато говореше, Дебора гледаше към реката, но сега се обърна към него. Сейнт Джеймс не я дочака да зададе въпроса:

— Не изпратих писмата.

— Защо?

Ето че най-сетне бяха дошли до това. Беше толкова лесно да си седи сам в кабинета и цял месец да репетира всичките неща, които трябваше да й е казал през годините. Но сега, когато имаше възможността да ги изрече, откри, че се колебае. Запита се защо винаги толкова се е страхувал тя да не разбере истината. Пое си дълбоко дъх, за да събере кураж.

— По същата причина, поради която не исках да се любя с теб. Страхувах се. Знаех, че можеш да имаш всеки мъж на този свят.