Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

Ядът й веднага се стопи.

— Не мога да понасям да те гледам така. Затворен в библиотеката. Недостъпен, вечно зает с работа. Не мога да понеса това, Томи.

Известно време единственият отговор бе неговото дишане. Чуваше се, че е повърхностно и неравно. След това каза:

— Мога да я прогоня от ума си само когато работя. Затова и го правя, само това правя. И когато не работя по някой случай, си прекарвам времето, като си повтарям, че в крайна сметка ще го преодолея. След още няколко седмици, след още няколко месеца. — Той се засмя треперливо: — Малко е трудно за вярване.

— Зная. Разбирам.

— Господи, да! Кой би могъл да разбере това по-добре от теб?

— Тогава защо не ми се обади?

Той закрачи неспокойно към камината. Там нямаше огън, който да изисква вниманието му, затова го насочи към колекцията чинии от майсенски порцелан на полицата. Взе една от тях и я повъртя в ръцете си. На лейди Хелън й се прииска да му каже да внимава, че може да я счупи, както я стиска, но не го направи, а само повтори въпроса си:

— Знаеше, че искам да говоря с теб. Защо не ми се обади?

— Не бях в състояние. Прекалено силно ме боли, Хелън. Не мога да го скрия от теб.

— Че защо искаш да го криеш?

— Чувствам се като глупак. Би трябвало да бъда по-силен. Това да няма значение. Просто да се откажа и да продължа нататък.

— Да продължиш нататък? — Лейди Хелън усети как гневът й се връща като вълна. Кръвта й кипна при вида на това високомерно отношение, което винаги бе намирала за толкова жалко у познатите си мъже, сякаш обучението, възпитанието и поколенията резервираност осъждаха всеки от тях на живот без чувства. — Да не би да искаш да ми кажеш, че нямаш право на скръб само защото си мъж? Не го вярвам. Не искам да го повярвам!

— Това няма нищо общо със скръбта. Просто се опитвам да намеря пътя си към онзи мъж, който бях преди три години. Преди Дебора. Ако успея да си го върна, ще се оправя напълно.

— Онзи мъж не е по-различен от този, който си сега.

— Преди три години не бих приел това толкова тежко. Какво бяха за мен жените тогава? Партньорки в леглото. Нищо повече.

— И такъв ли искаш да бъдеш? Мъж, който се носи през живота в сексуална амнезия? Който мисли само за следващото си изпълнение в леглото? Това ли искаш?

— Така е по-лесно.

— Разбира се, че е лесно. Този живот винаги е лесен. Хората се измъкват от леглото, без дори да кажат дума за сбогом, камо ли да се обвържат по някакъв начин. И ако случайно някоя сутрин се събудят до някоя, чието име им убягва, няма нищо, нали? Това е част от играта.

— В такива връзки няма болка. Няма нищо. За мен никога не е имало.

— Може би само толкова искаш да си спомняш, Томи, но не е така. Защото ако това, което казваш, е вярно, ако в живота няма нищо друго, освен колекциониране и прелъстяване на тълпи жени, защо тогава никога не си спал с мен?

Той се замисли. Върна се при гарафата и си наля още една чаша.

— Не знам.

— О, да, знаеш! Кажи ми защо.

— Не знам.

— Какво завоевание щях да бъда само! Отхвърлена от Саймън, с опустошен живот. Последното нещо, което исках, бе обвързване с когото и да било. Как изобщо успя да устоиш на такова предизвикателство? Какъв шанс само да се докажеш пред себе си. Каква невероятна храна за самочувствието ти!

Той остави чашата си на масичката и я завъртя с пръсти. Лейди Хелън наблюдаваше профила му и си мислеше колко е крехко самообладанието му.

— Предполагам, че ти си по-различна — каза той.

— Ни най-малко. Имам си нужното. Бях също като другите — плам и удоволствие, гърди и бедра.

— Не ставай смешна.

— В крайна сметка жена. Лесно прелъстима, особено от един експерт. Но ти никога не опита с мен. Нито веднъж. Не проумявам такава сексуална въздържаност у мъж, чийто единствен интерес към жените се състои в това какво могат да му предложат в леглото. А аз имах какво да предложа, нали, Томи? О, в началото щях да се съпротивлявам. Но накрая щях да спя с теб и ти го знаеше. Ала не се опита.

Той се обърна към нея:

— Как можех да ти сторя такова нещо след това, което беше преживяла със Саймън?

— Състрадание? — попита тя: — От мъж със склонност към удоволствията? Какво значение имаше от кое тяло ще дойде? Не сме ли всичките еднакви?

Линли мълча толкова дълго, че й се стори, че няма да отговори. Виждаше усилията му да запази лицето си спокойно. Молеше се той да проговори, защото знаеше само, че ако той признае мъката си, тя ще оживее, побеснее и отмре.

— Не ти — каза накрая Линли. Личеше си, че фразата му е струвала много усилия. — Не и Дебора.