Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

Само че лейди Хелън нямаше такива скрупули.

— Какво се е случило с Дебора?

— Томи е развалил годежа — отговори Сидни. — Котър не ти ли е казал, Саймън? Ако се съди по думите на маминия готвач, той буквално е бълвал огън по телефона. Здравата е бил вбесен. Почти очаквах да чуя, че е предизвикал Томи на дуел. Представям си го как крещи: „Пистолети или ножове! На Спийкърс Корнър призори!“ Томи още ли не ти е казал? Колко странно! Освен ако, разбира се, не смята, че и ти може да поискаш удовлетворение, Саймън. — Тя се засмя, след това стана сериозна и замислена. — Не смяташ, че това е постъпка от класа, нали? Но като се има предвид изборът на Питър със Саша, едва ли може да се счита, че класата е характерна черта на семейство Линли.

Докато тя говореше, Сейнт Джеймс осъзна, че Сидни няма представа за случилото се след напускането й на Хауенстоу в неделя сутринта. Той отвори най-долното чекмедже на работната си маса и извади шишенцето за парфюм.

— Забравила си си това — рече той.

Тя го грабна радостно.

— Къде го намери? Не ми казвай, че е било в гардероба в Хауенстоу. Мога да приема това за обувки, но за нищо друго.

— Джъстин го е взел от твоята стая, Сид.

Съвсем просто изречение, осем думи, нищо повече. Ефектът им върху сестра му бе незабавен. Усмивката й угасна. Опита се да я задържи, но устните й потрепериха от усилието. Жизнеността я напусна. Тялото й като че ли се сви. Бързият край на безгрижието й показа на Сейнт Джеймс колко й е било трудно да сдържа чувствата си. Сегашното лудетинско поведение служеше само като параван, предназначен да отлага още незапочнатия траур.

— Джъстин ли? — попита тя. — Защо?

Нямаше лесен начин да й се каже. Сейнт Джеймс знаеше, че новината само ще усили мъката й. И все пак само по този начин можеха да й помогнат да погребе мъртвеца.

— За да те натопи в убийство — каза той.

— Това е нелепо!

— Искал е да убие Питър Линли. Но вместо него е умряла Саша Нифърд.

— Не разбирам! — Тя търкаляше шишенцето напред-назад в дланта си. След това наведе глава и докосна бузите си.

— Било е пълно с лекарство, което с взела за хероин. — При тези думи Сидни вдигна поглед. Сейнт Джеймс видя изражението й. Използването на лекарство като средство за убийство правеше истината абсолютно неизбежна. — Съжалявам, скъпа!

— Но Питър? Джъстин ми каза, че с Питър са били у Камбри. Каза, че са се сдърпали. И след това Мик Камбри е умрял. Каза, че Питър е искал да го убие. Не разбирам! Питър сигурно е знаел, че Джъстин е казал на теб и Томи за това. Знаел е. Наистина е знаел!

— Питър не е убивал Джъстин, Сид. Дори не е бил в Хауенстоу, когато Джъстин е умрял.

— Тогава защо?

— Питър е чул нещо, което не е трябвало да чува. Можел е по-късно да го използва срещу Джъстин, особено след като Мик Камбри беше убит. Джъстин се е изнервил. Знаел е, че Питър се мъчи отчаяно да намери пари или кокаин. Знаел е, че е лабилен. Не е можел да гадае държането му, затова е трябвало да се отърве от него.

Сейнт Джеймс и лейди Хелън й разказаха заедно историята: „Айлингтън“, онкозимът, Тренъроу, Камбри. Клиниката и ракът. Заместването с безобиден разтвор, довело до смъртта на Мик.

— Брук е бил в опасност — рече Сейнт Джеймс. — Опитвал се с да я елиминира.

— Ами аз? — попита тя. — Шишенцето е мое. Не е ли знаел, че хората ще ме сметнат за замесена? — Продължаваше да стиска флакона. Пръстите й бяха побелели от напрежение.

— Онзи ден на плажа, Сидни — каза лейди Хелън. — Тогава е бил унижен здравата.

— Искал е да ти отмъсти — прибави Сейнт Джеймс.

Устните на Сидни едва се раздвижиха:

— Той ме обичаше. Знам го. Обичаше ме.

Саймън усети ужасния товар на думите й и заедно с това нуждата да я увери във вродената й стойност. Искаше да й каже нещо, но не можеше да измисли думи, с които да я утеши.

Лейди Хелън заговори:

— Джъстин Брук няма нищо общо с това, което си ти, Сидни. Недей да се самоопределяш според него. Или според чувствата му към теб. Или липсата му на чувства, щом говорим за това.

Сидни изхълца приглушено. Сейнт Джеймс се приближи до нея.

— Съжалявам, скъпа — каза той и я прегърна силно. — Иска ми се да не беше разбирала. Но не мога да те лъжа, Сидни. Не съжалявам, че е мъртъв.

Сидни се изкашля и вдигна поглед към него. Усмихна му се треперливо.

— Господи, колко съм гладна — рече тя. — Ще обядваме ли?

Лейди Хелън затръшна вратата на малката си кола на Итън Терас. Направи го, за да си даде кураж — сякаш постъпката можеше да направи поведението й подходящо, — а не за да се увери, че вратата е затворена добре. Вдигна поглед към тъмната фасада на градската къща на Линли, след това поднесе китка към светлината на една улична лампа. Наближаваше единадесет. Часът едва ли бе подходящ за светско посещение. Но именно това й даваше преимущество, от което нямаше желание да се отказва. Тя изкачи мраморните стъпала към входната врата.