Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

Саймън заобиколи полицейските коли и се приближи до групата. Вървеше доста бавно. Не можеше да се движи бързо. Походката му не позволяваше, осакатена и грозна, възпирана от болката. Походката, която самият Линли му беше осигурил.

Сейнт Джеймс стигна до линейката. Извика името на Дебора. Сграбчи я, притегли я към себе си. Тя започна да се съпротивлява яростно, като плачеше и пищеше, но само за момент, докато видя кой е. След това се отпусна в прегръдките му, тялото й се разтърси от ужасни ридания, главата му се наведе към нейната и ръцете му се вплетоха в косите й.

— Всичко е наред, Дебора — чу Линли да казва Сейнт Джеймс. — Съжалявам, че се изплаши. Добре съм, любов моя. — След това замърмори ненужно: — Любов моя. Любов моя!

Дъждът ги валеше, полицаите се размърдаха около тях, но Саймън и Дебора като че ли не забелязваха нищо, освен обятията на другия.

Линли се обърна и влезе в къщата.

Събуди я някакво движение. Дебора отвори очи. Те се насочиха към висок сводест таван. Тя се втренчи объркано в него. След това обърна глава и видя покритата с дантели тоалетка, сребърните четки за коса и старото огледало на подпорки. „Спалнята на прапрабаба Ашъртън“, помисли си. Разпознаването на стаята върна почти всичките спомени. Образите на заливчето, на офиса на вестника, на тичането нагоре по хълма, на покрития труп се сляха в ума й. И в центъра им беше Томи.

От другия край на стаята някой отново се раздвижи. Завесите бяха спуснати, но лъч дневна светлина падаше върху стола до камината. Линли седеше на него с изпружени напред крака. На масичката до него имаше поднос с храна. Закуска, доколкото се виждаше. Дебора съгледа смътно поставката за препечен хляб.

Отначало не каза нищо, а се опита да си спомни събитията, последвали онези ужасни мигове във вилата на Тренъроу. Спомни си как я накараха да пие бренди, гласовете, звъна на телефони, след това някаква кола. Неизвестно как, бе се върнала от Нанрънел до Хауенстоу и се бе добрала до леглото.

Носеше синя сатенена нощница, която й бе непозната. В долния край на леглото лежеше подобен халат. Тя седна.

— Томи?

— Ти си будна. — Линли отиде до прозореца и дръпна леко завесите, така че в стаята да влиза повече светлина. Прозорците вече бяха открехнати, но той ги разтвори още повече и крясъците на чайките и кормораните нахлуха за звуков фон.

— Колко е часът?

— Минава десет.

— Десет?

— Спиш от вчера следобед. Не си ли спомняш?

— Само откъслечно. Отдавна ли чакаш?

— От известно време.

Тогава Дебора видя, че той е облечен в дрехите, които бе носил и в Нанрънел. Лицето му беше небръснато, а кожата под очите му беше потъмняла и набръчкана от умора.

— Бил си при мен цялата нощ.

Той не отговори. Остана до прозореца, далече от леглото. Над рамото му се виждаше небето. На неговия фон косата му изглеждаше като позлатена от слънцето.

— Може би ще е добре тази сутрин да те откарам със самолета до Лондон. Когато си готова. — Той посочи подноса. — Стои тук от осем и половина. Да помоля ли да ти донесат друг?

— Томи — каза тя. — Би ли… има ли… — Опита се да огледа лицето му, но той го държеше извърнато и то не показваше никакъв отговор, затова Дебора остави думите да замрат.

Линли бръкна в джобовете си и отново погледна през прозореца.

— Докараха Джон Пенелин у тях.

Дебора поде тази нишка:

— Ами Марк?

— Боскоуън знае, че той е взел „Дейз“. Колкото до кокаина… — Той въздъхна. — Ако питат мен, това решение принадлежи на Джон. Няма да го вземам вместо него. Не знам какво смята да направи. Може още да не е готов да се разграничи от Марк. Просто не знам.

— Можеше да докладваш за него на полицията.

— Можех.

— Но няма да го направиш.

— Мисля, че ще е най-добре, ако това дойде от Джон. — Той продължи да гледа през прозореца с глава, вдигната към небето. — Хубав ден. Добър е за летене.

— Ами Питър? — попита тя. — Отпаднаха ли подозренията към него? А към Сидни?

— Сейнт Джеймс смята, че Брук е взел ерготамина от аптекар в Пензънс. Това лекарство се дава само с рецепта, но няма да е за пръв път аптекарят да даде тайно нещо на клиент. Сигурно е прозвучало съвсем безобидно. Оплакване от мигрена. Аспиринът не помага. В събота не работи никой лекар.

— Не смята, че Джъстин е взел от неговите хапчета?

— Не вижда причина Брук да е знаел, че ги взема. Казах му, че в този момент това няма кой знае какво значение, но той иска Сидни да бъде напълно оправдана, Питър също. Отиде в Пензънс. — Гласът му замря. Монологът му беше приключил.