Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

Минаха между смачканите ралици, докато си проправяха път по тясната алея към предната част на вилата. Дъждът беше поотслабнал, но Дебора вече беше мокра до кости, така че чадърът на господин Суини не означаваше нищо за нея. Тя потрепери и се притисна до ръката му.

— Ужасна работа — рече господин Суини, сякаш в отговор на потреперването й. — Но всичко ще се оправи. След мъничко ще видите.

Дебора чу думите, но не бе толкова глупава, че да им повярва. Вече нямаше шанс за оправяне. Подигравателната вълна от възмездия винаги помиташе живота на човека, когато най-малко биваше подготвен за това. Нейното време беше дошло.

Въпреки многото хора по двора, бе необичайно тихо, когато наближиха вилата. Пращенето на полицейската радиостанция беше единственият шум — една диспечерка даваше наставления на полицаите недалеч от сцената. На кръговата алея под глоговото дърво бяха паркирани под странни ъгли три полицейски коли, сякаш шофьорите им бяха изхвръкнали от тях, без да си направят труда да се загрижат къде и как са спрели. На задната седалка на една от тях Хари Камбри крещеше приглушено на сърдит полицай, който като че ли го беше приковал с белезници за вътрешността на колата. Когато видя Дебора, Камбри се напъна да покаже лицето си през прозореца.

— Мъртъв! — извика той, преди полицаят да успее да го дръпне обратно в колата.

Беше се случило най-страшното. Дебора видя линейката, спряна до входната врата, но не толкова близо, колкото полицейските коли, защото нямаше нужда от нея. Тя се вкопчи безмълвно в ръката на господин Суини, но той й посочи верандата, сякаш бе прочел най-лошите й страхове.

— Вижте — подкани я.

Дебора си наложи да погледне към входната врата. Видя го. Очите й зашариха диво по цялото му тяло, търсейки рани. Но ако не се смяташе мокрото му яке, беше непокътнат — макар и много блед — и говореше мрачно с инспектор Боскоуън.

— Слава богу! — прошепна тя.

Още докато го изричаше, входната врата се отвори. Линли и Боскоуън отстъпиха настрани, за да направят път на двама мъже да изнесат носилката с трупа. Беше покрит от глава до пети с чаршаф, сякаш за да го запазят от дъжда и погледите на любопитните. Едва когато го видя, едва когато чу входната врата да се затваря с куха безвъзвратност, Дебора разбра. Все пак продължаваше да се озърта като луда из двора на вилата, между ярко осветените прозорци, колите и вратата. Продължаваше да го търси, сякаш това можеше да промени неотменимата реалност.

Господин Суини каза нещо, но Дебора не го чу. Чувстваше само собственото си пазарене: Бих могла да понеса всичко друго.

Детството, животът й блеснаха пред нея за миг, но за пръв път не оставиха след себе си нито гняв, нито болка, а само разбиране — пълно и твърде закъсняло. Тя прехапа устни толкова силно, че усети вкус на кръв, но това не беше достатъчно, за да заглуши изтерзания й вик:

— Саймън! — Хвърли се към линейката, където вече бяха натоварили трупа.

Линли се извърна рязко. Видя я как се хвърля слепешката през колите. Тя се подхлъзна веднъж на хлъзгавия паваж, но се изправи и продължи да крещи името му.

Стигна до линейката и дръпна ръчката, която отваряше задната й врата. Един полицай се опита да я спре, след това към него се присъедини втори. Тя ги отблъсна. Риташе, драскаше. И през цялото време не преставаше да крещи името му. Висока и писклива, това бе двусричната погребална песен, която Томас знаеше, че ще чува — когато най-малко му се искаше — до края на живота си. Трети полицай се присъедини към усилието да я усмирят, но тя се отскубна.

Потресен, Линли се извърна от гледката и потърси с ръка бравата.

— Саймън — рече той.

Другият беше в антрето с икономката на Тренъроу. Жената хълцаше, скрила лице в тюрбана, който беше свалила от главата си. Той погледна към Линли и понечи да заговори, но се поколеба и лицето му стана по-мрачно, когато виковете на Дебора се засилиха. Докосна нежно рамото на Дора и отиде при Линли на вратата. Спря се като закован, когато видя как дърпат Дебора от линейката и тя се съпротивлява на всяка крачка, която я отдалечаваше от нея. Погледна Томас.

Линли извърна очи.

— За бога, върви при нея! Тя мисли, че си ти. — Не можеше да погледне приятеля си. Не искаше да го вижда. Само се надяваше Сейнт Джеймс да поеме нещата в свои ръце без повече приказки между тях. Явно тази работа нямаше да я бъде.

— Не. Тя само…

— Просто върви, да те вземат дяволите. Върви!

Минаха секунди, преди Сейнт Джеймс да се размърда, но когато най-сетне излезе на алеята, Линли намери изкуплението, което търсеше от толкова време. Наложи си да гледа.