Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

„Моля те“, помисли си тя. Ако можеше да се пазари и обещава, щеше да изпълни всичко. Без да се замисля. Без да съжали и за миг.

Когато изкачи склона точно над селото, една полицейска кола мина покрай нея с бясна скорост и вдигна във въздуха рой камъчета и пръски от локвите. Нямаше нужда да надува клаксона, за да си проправя път. Проливният дъжд беше обезкуражил по-малко твърдоглавите търсачи на силни усещания. Бяха започнали да търсят убежище — някои в магазините, други по входовете, трети се натрупаха в методистката църква. Дори събитието с кръв и труп не си заслужаваше съсипването на хубавите летни дрехи.

Само най-любопитните бяха завършили изкачването. Дебора метна мократа коса назад от лицето си и ги видя събрани пред алеята, където беше опъната полицейска лента, за да ги държи на разстояние. Там една група беше потънала в замислено мълчание, нарушавано само от разгорещения глас на Хари Камбри, който спореше с неумолимия полицай и настояваше да го пуснат вътре.

Зад тях, на хълма, дъждът нападаше вилата на Тренъроу. Всичките й прозорци светеха. Около нея се тълпяха униформени мъже. От полицейските автомобили, паркирани на кръговата алея, святкаха лампи.

— Чух, че бил прострелян — промърмори някой.

— Изнесоха ли някого?

— Тц.

Дебора огледа предната част на вилата, като разблъскваше мъжете и търсеше някакъв знак. Той беше добре, нищо му нямаше, трябваше да бъде между тях. Не можеше да го намери. Започна да си пробива път през зяпачите към полицейската лента. Детски молитви се надигнаха към устните й и замряха неизказани. Пазареше се с Бога. Молеше го да бъде наказана по друг начин. Молеше за разбиране. Признаваше грешките си.

Пъхна се под лентата.

— Не, не може, госпожице! — Полицаят, който спореше с Камбри, излая командата от десет крачки разстояние.

— Но това е…

— Останете на мястото си! — кресна той. — Да не сте на панаир!

Без да мисли, Дебора се хвърли напред. Нуждата да разбере какво се е случило засенчваше всичко останало.

— Ей, вие! — Полицаят тръгна към нея и се приготви да я избута обратно в тълпата. В това време Хари Камбри се стрелна покрай него и хукна нагоре по алеята. — По дяволите! — викна полицаят. — Ей! Камбри!

След като бе изпуснал единия, нямаше намерение да изпусне и другия. Той сграбчи Дебора за ръката и махна на един автомобил панда, който току-що бе спрял до него.

— Хванете тая — викна той на полицаите в колата. — Другият се промъкна покрай мен.

— Не! — Дебора се замъчи да се освободи, а в гърдите й се надигаше гняв от собственото й безсилие. Не можеше дори да се отскубне от ръката на полицая. Колкото повече му се съпротивляваше, толкова по-непреклонен ставаше той.

— Госпожице Котър?

Тя се извърна рязко. В момента дори и някой ангел не можеше да бъде по-приятна гледка от преподобния господин Суини. Облечен в черно, той стоеше под огромен като палатка чадър и примигваше тържествено към нея през дъжда.

— Томи е във вилата — рече тя. — Господин Суини, моля ви !

Свещеникът се намръщи и погледна алеята с присвити очи.

— О, боже! — Дясната му ръка се поразтвори и сви върху дръжката на чадъра, докато премисляше възможностите. — О, боже! Да. Разбирам. — Последното като че ли показваше, че е взел решение. Господин Суини се изпъна в пълния си ръст, не повече от метър й седемдесет, и каза на полицая, който продължаваше да държи решително Дебора за ръката. — Разбира се, познавате лорд Ашъртън — каза авторитетно той. Тонът щеше да изненада повечето от енориашите му, които никога не го бяха виждали толкова сериозен, освен сред нанрънелските актьори, когато нареждаше на Касио и Монтано да вдигнат шпагите си. — Това е годеницата му. Пуснете я да мине.

Полицаят изгледа омърляната Дебора. Изражението му ясно показваше, че не вярва да има някаква връзка между нея и някого от семейство Линли.

— Пуснете я — повтори господин Суини. — Аз сам ще я придружа. Може би трябва да бъдете повече загрижен за журналиста, отколкото за тази млада дама.

Полицаят отново погледна скептично Дебора. Тя чакаше с трепет решението му.

— Добре. Вървете. Но не се пречкайте.

Устните на Дебора оформиха думата „благодаря“, макар че само част от мозъка й осъзна, че я е изрекла. Останалата беше заета от предчувствия и страх.

— Моля те, не Томи! — прошепна тя. — Не така. Моля те! Бих понесла всичко друго.

— Хайде, всичко ще бъде наред — промърмори разсеяно господин Суини. — Наистина. Ще видите.