Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

Линли видя как ще се развият събитията през следващите месеци. Съд, неговите обвинения, отричанията на Тренъроу; насоката на делото, по която щеше да поеме защитата — майка му, заклещена по средата и най-сетне назована като причината Линли да порицае публично дългогодишния й любовник.

— Той е прав, Сейнт Джеймс — рече глухо Линли. — Това е само предположение. Дори и да извадим фотоапаратите от мината, главната шахта е наводнена от години. Лентата сигурно е съсипана, независимо какво е имало на нея.

Сейнт Джеймс поклати глава:

— Това е единственото нещо, което доктор Тренъроу не знаеше. Лентата не е във фотоапарата. Дебора ми я даде.

Линли чу дъха на Тренъроу, който излезе със свистене между зъбите му. Сейнт Джеймс продължи:

— И доказателството е там, нали? Вашата сребърна кутийка за хапчета под бедрото на Мик Камбри. Може да успеете да обясните всичко друго, дори можете да обвините Томи, че се опитва да изфабрикува доказателства, за да ви раздели с майка си. Но никога няма да успеете да оборите факта, че кутийката е на снимката с трупа. Съвсем същата, която извадихте от джоба си само преди минути.

Тренъроу погледна към потъналото в мъгла пристанище.

— Това не доказва нищо.

— Когато се вижда на нашите снимки, но липсва на тези, направени от полицията? Това едва ли е така и вие го знаете.

Дъждът барабанеше по прозорците. Вятърът виеше в комина. Някъде далече изстена рог за мъгла. Тренъроу се размърда на стола си и отново се обърна към стаята. Вкопчи ръце една в друга, но не каза нищо.

— Какво се случи? — попита го Линли. — За бога, Родерик, какво се случи?

Тренъроу дълго мълча. Празният му поглед беше закован в пространството между Линли и Сейнт Джеймс. Той посегна към дръжката на най-горното чекмедже на бюрото и я повъртя безцелно между пръстите си.

— Онкозимът — рече той. — Брук не можеше да доставя достатъчно. И без това жонглираше безразсъдно с инвентарната книга в лондонския клон. Но ние имахме нужда от още. Само да знаете колко хора се обаждаха — и продължават да се обаждат — и колко отчаяно търсят помощ. Не можехме да се снабдяваме с достатъчни количества. Но Мик продължаваше да ми праща пациенти.

— Най-накрая Брук е заместил онкозима с нещо друго, нали? — попита Сейнт Джеймс. — Първите ви пациенти са преминали в ремисия, точно както са показвали изследванията на „Айлингтън“. Но след време нещата са тръгнали на зле.

— Той изпращаше лекарството от Лондон по Мик. Когато стана невъзможно да си го доставяме и двамата видяха, че клиниката ще трябва да се затвори, направиха заместител. Хората, които трябваше да преминат в ремисия, започнаха да измират. Не изведнъж, разбира се. Но това се превърна в тенденция. У мен се появиха подозрения. Изследвах лекарството. Оказа се физиологичен разтвор.

— И затова сте се скарали.

— Отидох да се видя с него в петък вечерта. Исках да затворя клиниката. — Той се втренчи в огъня в другия край на стаята. Блясъкът се отразяваше в очилата му като две горещи точки. — Мик изобщо не го беше грижа. За него това не бяха хора, а източници на доходи. „Виж, просто продължавай да въртиш клиниката, докато се доберем до още от онова нещо — каза той. — Че ще загубим няколко от тях? Какво от това? Други ще дойдат. Хората дават мило и драго за шанса си да се излекуват. Защо се горещиш толкова? Печелиш си парички ей така, затова недей да ми се правиш, че не си доволен.“ — Тренъроу погледна Линли. — Опитах се да поговоря с него, Томи. Не можех да го накарам да види. Не можех да го накарам да разбере. Продължих да говоря. Той продължи да не обръща внимание. Накрая… Просто превъртях…

— Когато сте видели, че е мъртъв, сте решили да направите това да изглежда като сексуално престъпление — рече Сейнт Джеймс.

— Мислех си, че ходи с жени от селото. Щеше да изглежда, сякаш нечий съпруг най-сетне го с довършил.

— А парите в къщичката?

— И тях взех. След това направих да изглежда така, сякаш някой е претърсил стаята. Извадих си кърпичката от джоба, за да не оставя отпечатъци. Тогава трябва да съм изпуснал кутийката. Видях я по-късно, когато коленичих до тялото.

Линли се наведе напред.

— Колкото и да е ужасна, смъртта на Мик е започнала като нещастен случай, Родерик. Сбивана, случайност. Ами Брук? Вие бяхте свързани. Защо се страхуваше от него? Дори и да е предположил, че ти си убил Мик, е щял да си мълчи за това. Ако те повалеше, ти щеше да повлечеш и него надолу.

— Нямаше защо да се страхувам от Брук — отвърна Тренъроу.