Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

Лицето й се оживи.

— Миличък Саймън, точно това ми трябваше! Какво искаш да направя сега? — Тя се огледа из лабораторията, сякаш си търсеше нова работа.

Сейнт Джеймс пренебрегна това й намерение, защото входната врата се затръшна и един глас извика името му. Той се отблъсна от работната маса.

— Сидни! — възкликна и тръгна към вратата, докато сестра му тичаше нагоре по стълбите. — Къде беше, по дяволите?

Сидни нахълта в лабораторията.

— Първо в Съри. После в Саутхамптън — отвърна тя, сякаш това бяха най-логичните места на света. След това захвърли палтото от норки на един стол. — Накараха ме да направя още една серия с норки. Ако скоро не получа друг ангажимент, не знам какво ще правя. Показването на кожи от убити животни според мен се намира някъде между абсолютно противно и напълно отвратително. И продължават да настояват отдолу да не нося нищо. — Тя се наведе към масата и огледа горнището на пижамата. — Пак ли кръв? Как можете да я понасяте толкова малко време преди обяда? Не съм го пропуснала, нали? Още не е станало пладне.

— Тя отвори чантата си и започна да рови из нея. — Къде ли се е дянало? Разбира се, ясно ми е защо настояват за малко гола кожа, но аз едва ли имам гърди за това. Казват, че намеквало за чувственост. Обещание, фантазия. Какви глупости. А, ето го! — И извади омачкан плик, който подаде на брат си.

— Какво е това?

— Прекарах почти десет дни в увещаване на мама. Дори трябваше да се замъкна с нея у Дейвид, за да е сигурна, че съм твърдо решена да го получа.

— Била си с майка? — попита невярващо Сейнт Джеймс.

— И си ходила на гости на Дейвид в Саутхамптън? Хелън, ти…

— Позвъних веднъж в Съри, но никой не отговори. След това ми каза да не я тревожа, не си ли спомняш?

— Да не тревожите мама? — попита Сидни. — За какво да не тревожите мама?

— За теб.

— Да не тревожите мама за мен? — Тя не дочака отговора. — Всъщност отначало тя си помисли, че идеята е абсурдна.

— Коя идея?

— Сега вече знам откъде идва твоята твърдоглавост, Саймън. Но в крайна сметка я изтощих. Знаех, че ще успея. Хайде, отвори го. Прочети го на глас. И Хелън трябва да го чуе.

— По дяволите, Сидни! Искам да знам…

Тя го сграбчи за китката и разтърси ръката му.

— Чети!

Сейнт Джеймс отвори плика със зле прикрито раздразнение и започна да чете на глас:

Скъпи Саймън,

Изглежда, няма да имам покой от Сидни, докато не ти се извиня, затова ми позволи да го направя веднага. Не че няколко прости реда с извинения биха задоволили сестра ти.

— Какво е това, Сид?

Тя се засмя:

— Продължавай да четеш!

Той отново насочи вниманието си към силно релефния лист, изписан от ръката на майка му.

Всъщност винаги съм смятала, че идеята да отворите прозорците на детската стая е била на Сидни, Саймън. Но след като ти не каза нищо, докато те обвинявах, се почувствах задължена да стоваря наказанието върху теб. Наказанията на децата са най-трудната част от майчинството. Дори е още по-лошо, когато съществува досадният малък страх, че наказваш не това дете, което трябва. Сидни изясни всичко това, както само тя може, и макар да започна да настоява да я натупам здраво, задето ти е позволила да поемеш наказанието преди толкова години, аз тегля чертата пред напердашването на една двадесет и пет годишна жена. Затова ми прости, че стоварих вината върху слабичките ти рамене — на десет години ли беше? Забравила съм, — и отсега нататък ще я стоварвам върху нея по подходящ начин. Всъщност двете със Сидни направихме хубаво гостуване. Прекарахме малко време с Дейвид и децата. Това ми даде големи надежди, че скоро може да те видя в Съри. Доведи и Дебора, ако идваш. Котър се обадил на готвача с новините за нея. Горкото дете! Ще бъде добре, ако я вземеш под крилото си, докато отново си стъпи на краката.

Сидни сложи ръце на хълбоците си, отметна глава назад и се засмя, очевидно радостна от сполучливия си удар.

— Не е ли страхотна? Все пак беше голям зор, докато я накарам да го напише. Ако и без това не искаше да поговори с теб да се грижиш за Дебора — нали я знаеш каква е, винаги се страхува да не се превърнем в светски варвари и да не правим каквото трябва в подобни ситуации, — се съмнявам, че щях да я накарам да го напише.

Сейнт Джеймс усети, че лейди Хелън го гледа. Знаеше какво очаква от него да попита. Но той не зададе въпроса. През последните десет дни знаеше, че нещо се е случило между тях. Самото държане на Котър му го показваше, дори и Дебора да не си беше отишла от Хауенстоу вечерта след смъртта на Тренъроу, когато се бе върнал от Пензънс. Линли не му каза нищо повече, освен че я е откарал със самолета до Лондон. А мрачното напрежение на Котър не бе нещо, което Сейнт Джеймс желаеше да тревожи. Затова дори и сега не каза нищо.