Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

От две седмици се опитваше да се свърже с него. Всяко нейно усилие удряше на камък. Не е на работа, работи двойна смяна, на съвещание е, дава показания в съда. Беше чула всички вариации на свързани с работа извинения от неопровержимо любезни секретарки, помощници и младши служители. Но ясното значение бе винаги едно и също: не желае да се среща с никого, сам е и предпочита да остане в това положение.

Но тази вечер нямаше да бъде така. Тя позвъни на вратата. Звънецът иззвъня някъде в задната част на къщата и резонира странно във входната врата, сякаш домът беше празен. В един кратък нелеп момент наистина й мина през ума, че Линли се е преместил от Лондон — че е избягал веднъж завинаги от всичко, — но след това прозорчето над вратата светна. Дръпна се резе, вратата се отвори и икономът на Линли застана пред нея, като мигаше глуповато. Лейди Хелън забеляза, че е с чехлите, които носеше в спалнята си, и с кариран фланелен халат за баня, навлечен над пижамата от лека вълна. На лицето му спонтанно се изписаха изненада и неодобрение. Той ги заличи достатъчно бързо, но лейди Хелън прочете значението им. Добре възпитаните дъщери на перове никога не посещаваха господата късно през нощта, независимо коя година на двадесетия век беше.

— Благодаря ти, Дентън — рече решително лейди Хелън и влезе в антрето, сякаш я бе поканил най-тържествено. — Моля те, предай на лорд Ашъртън, че трябва да го видя веднага. — След това свали лекото си вечерно палто и го сложи заедно с чантичката на един стол във фоайето.

Все още до отворената врата, Дентън погледна първо нея, после улицата, сякаш се опитваше да си спомни дали наистина я е поканил да влезе. Продължаваше да държи ръката си на бравата и пристъпваше от крак на крак. Изглеждаше на кръстопът между нуждата си да възрази срещу вулгарността на това посещение и страха от нечий гняв, ако го направеше.

— Негово благородие помоли…

— Зная — отвърна лейди Хелън. Усети лека искрица вина, задето тормози Дентън. Решимостта му да предпази Линли идваше от преданост, продължила почти десетилетие. — Разбирам. Помолил е да не бъде безпокоен, да не бъде прекъсван. Той не отговори на нито едно от обажданията ми през последните две седмици, Дентън, така че напълно разбирам желанието му да не бъде безпокоен. Сега, след като изяснихме този въпрос, му кажи, че искам да го видя, ако обичаш.

— Но…

— Ще се кача направо в спалнята му, ако се наложи.

Дентън показа поражението си, като затвори вратата.

— Той е в библиотеката. Ще го извикам.

— Няма нужда. Знам пътя.

Остави зяпналия Дентън в антрето и заизкачва бързо стълбите към първия етаж на къщата. След това мина по застлания с дебел килим коридор покрай впечатляваща колекция от старинни оловни съдове, на които намигваха половин дузина отдавна измрели предшественици на Ашъртън. Чу иконома на Линли да мърмори недалеч зад нея:

— Милейди… лейди Хелън…

Вратата на библиотеката беше затворена. Тя почука веднъж, чу гласа на Томас и влезе.

Беше седнал зад бюрото с подпряна на ръка глава и няколко папки, разтворени пред него. Първата мисъл на лейди Хелън беше — с доста голяма изненада, когато той вдигна поглед, — че е нямала представа, дето той носи очила при четене. Линли не каза нищо, просто погледна зад нея, където стоеше Дентън и се извиняваше достолепно.

— Съжалявам — каза икономът. — Опитах се…

— Не го обвинявай — прекъсна го лейди Хелън. — Влязох с нахалство. — Видя, че Дентън прави крачка навътре в стаята. Ако направеше още една, щеше да се приближи достатъчно, за да я хване за лакътя и да я съпроводи надолу по стълбите до улицата. Не можеше да си представи, че икономът може да направи такова нещо без нареждане от Линли, но за всеки случай го изпревари: — Благодаря ти, Дентън. А сега ни остави, моля те. Ако обичаш.

Дентън я погледна със зяпнала уста. После погледна и Линли, който му кимна рязко, и напусна стаята.

— Защо не отговори на обажданията ми, Томи? — попита лейди Хелън в момента, в който останаха сами. — Звънях многократно и тук, и в Ярд. Отбих се четири пъти. Щях да откача от тревога по теб.

— Съжалявам, скъпа — каза безгрижно той. — Напоследък ми се струпа много работа. Затънал съм до гуша. Ще пийнеш ли нещо? — И отиде до масичката от палисандрово дърво, където бяха наредени няколко гарафи и чаши.

— Не, благодаря.

Той си наля уиски, но не отпи веднага.

— Моля, седни.

— Мисля, че е по-добре да не сядам.

— Както искаш. — Той й се усмихна унило и отпи на един дъх по-голямата част от питието си. После, може би защото не желаеше повече да се преструва, извърна поглед и каза: — Съжалявам, Хелън. Исках да отговоря на обажданията ти. Само че не можех. От чиста страхливост, предполагам.