Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

— Кое беше различното?

— Позволих нещата да стигнат по-далеч.

— По-далеч?

— До сърцето.

Тя прекоси стаята и се приближи към него. Докосна го по ръката.

— Не виждаш ли, Томи? Не си бил онзи мъж, който е имал склонност към удоволствията, искаш да мислиш, че си бил, но не е така. Не и за всеки, който си е направил труда да те опознае. И със сигурност не за мен, която никога не съм била твоя любовница. И не за Дебора, която е била.

— Исках с нея да бъде по-различно. — Очите му бяха зачервени. — Корени, връзки, семейство. Ужасно исках да бъда нещо повече, за да притежавам това. Заслужаваше си. Тя го заслужаваше.

— Да. Така е. И си заслужава да скърбиш за нея. Все още си заслужава.

— О, господи! — прошепна Линли.

Пръстите й се плъзнаха надолу по ръката му и обвиха китката.

— Томи, скъпи, всичко е наред. Наистина.

Той поклати слепешката глава, сякаш с това можеше да се отърси от ужасното си отчаяние.

— Струва ми се, че ще умра от самота, Хелън. — Гласът му се скъса ужасяващо — звук, идващ от мъж, който от години не си бе позволявал да изпитва чувства. — Не мога да го понеса.

Понечи да се извърне, да отиде до бюрото си, но тя го спря и стопи оставащото разстояние между тях. След това го прегърна.

— Не си сам, Томи — каза нежно лейди Хелън.

Той заплака.

Дебора бутна портата точно когато уличната лампа на Лордшип Плейс светна, изпращайки нежни струи светлина през мъглицата, паднала върху градината. Постоя за момент, загледана в топлата охра на тухлите, в прясната бяла мазилка, в стария парапет от ковано желязо, по който винаги имаше петна от ръжда и постоянно плачеше за боя. В много отношения това завинаги щеше да си остане за нея дом, независимо колко дълго решеше да отсъства — три години, три десетилетия или — както този път — месец.

Беше успяла да отлага идването си заради куп изфабрикувани причини, за които знаеше, че дори за момент не могат да убедят баща й. Създавам си позиции в професията, тате. Работя много. Ангажименти тук и там. Показвам си папката със снимките на разни места. Да вечеряме ли някъде заедно? Не, не мога да дойда в Челси. Беше предпочел да приема извиненията, вместо да се карат.

И той не искаше да се повтаря кавгата им от Падингтън седмица след завръщането й от Корнуол. Желаеше тя да се върне у дома. Дебора отказа да помисли върху това. Той не разбираше. За него всичко беше съвсем просто. Да си събереш нещата, да затвориш апартамента и да се върнеш на Чейни Роу. Всъщност, ако питаха него — да се върнеш в миналото. Дебора не можеше да го направи. Опита се да му обясни нуждата си да остане известно време сама. Отговорът му бе жестока критика към Томи — задето я е променил, съсипал, изкривил моралните й стойности — и оттам нататък кавгата се разрасна, като накрая приключи с насила изтръгнатото от него обещание никога повече да не говори за връзката й с Томи с нея или с когото и да било друг. Разделиха се с жлъч и оттогава не се бяха виждали.

Не беше виждала и Саймън. А и не искаше. Онези няколко ужасни секунди в Нанрънел я бяха подложили на непрощаваща светлина в собствените й очи и повече не можеше да я пренебрегва. През последвалия месец й се наложи да изследва това и да признае, че от две и половина години насам живее в лъжа. Любовница на един мъж, свързана в хиляди отношения с друг. И все пак свързана и с Томи — по начини, за които никога нямаше да му позволи да разбере.

Не знаеше откъде да започне, за да оправи поразиите, които бе нанесла на себе си и другите. Затова остана в Падингтън, започна работа като стажант фотограф за едно студио в Мейфеър, като прекара дългите почивни дни в Уелс и един в Брайтън. И чакаше в живота й да се възцари поне някакво подобие на покой. Но това не стана.

Затова дойде на гости в Челси, като не знаеше какво точно ще постигне, а само, че колкото по-дълго не идва, толкова по-трудно ще й бъде да се помири с баща си. Не можеше да каже какво иска от Саймън.

Видя през мъглата как лампите в кухнята светват. Баща й мина покрай прозореца. Отиде първо до печката, след това до масата, където изчезна от погледа й. Дебора мина по застланата с плочки пътека през градината и слезе по стъпалата.

Аляска я посрещна на вратата, сякаш бе предугадила пристигането й със свръхестествената чувствителност, присъща на котките. Тя помръдна едното си ухо и започна грациозно да се мотае в краката й, като махаше величествено с опашка.

— Къде е Пийч? — попита Дебора, докато галеше котката по главата. Гърбът на животното се изви благодарно на дъга и то започна да мърка.