От кухнята към фоайето прозвучаха стъпки.
— Деб!
Тя се изправи.
— Здравей, тате.
Видя го, че търси признаци за завръщането й у дома — куфар, кашон, нещо леснопреносимо, като например лампа. Само че не каза нищо, освен:
— Вечеряла ли си, момиче? — И се върна в кухнята, откъдето ухаеше на печено месо.
Дебора го последва.
— Да. В апартамента. — Видя го, че работи на масата: бе подредил четири чифта обувки, които трябваше да бъдат лъснати. Забеляза тежката им конструкция, така че през лявата пета да може да минава напречната част на протезата. Неизвестно защо, гледката предизвика в душата й тъга. Тя извърна очи.
— Как е работата? — попита я Котър.
— Чудесно. Използвам старите си апарати — никона и хаселблада. Добра работа ми вършат. Карат ме да разчитам повече на себе си, на знанията и техниката си. Откривам, че това ми харесва.
Котър кимна и мацна боя на две места по върха на едната обувка. Не беше толкова глупав.
— Всичко е забравено, Деб — каза той. — Всичко, момиче. Прави каквото е най-добро за теб.
Дебора усети прилив на благодарност. Огледа стаята с белите й тухлени стени, старата печка с три тенджери с капаци отгоре, протритите плотове, шкафчетата със стъклени вратички и неравния, покрит с плочки под. Малката кошничка до крака на печката беше празна.
— Къде е Пийч? — попита тя.
— Господин Сейнт Джеймс я изведе на разходка. — Котър хвърли поглед към часовника на стената. — Ама е разсеян! Вечерята е готова от петнайсет минути.
— Къде е отишъл?
— Сигурно на дигата.
— Да отида ли да го повикам?
Отговорът му прозвуча съвсем уклончиво:
— Ако ти се разхожда. Ако не, недей. Вечерята може да почака.
— Ще видя дали мога да го намеря — каза тя. Отиде във фоайето, но се обърна към вратата на кухнята. Баща й бе насочил цялото си внимание към обувките. — Не се връщам завинаги вкъщи, тате. Знаеш това, нали?
— Каквото знам, знам го — беше отговорът на Котър, докато тя излизаше от къщата.
Мъглицата обгръщаше всяка улична лампа с кехлибарена корона, а от Темза бе започнал да подухва ветрец. Дебора вдигна вървешком яката на палтото си. Хората в къщите вечеряха, а в „Кралската глава“ и „Осемте камбани“ на ъгъла на Чейни Роу други се бяха събрали в бара на разговори с чашка. Дебора се усмихна с обич, когато зърна последната група. Познаваше повечето от тях по име. Бяха редовни клиенти на кръчмата от години. Гледката я изпълни с необяснима носталгия, която отхвърли като глупава, и продължи по Чейни Уок.
Нямаше много движение. Прекоси бързо реката и го видя на известно разстояние, опрял лакти на парапета на дигата, загледан в чаровното своеобразие на Албърт Бридж. През летата на нейното детство често бяха минавали по него, за да отидат в парка „Батърсий“. Зачуди се дали той помни това. Каква недодялана малка компаньонка му бе тогава. И колко търпеливо и мило бе приятелството му в отговор.
Тя спря, за да го погледа незабелязано. Сейнт Джеймс съзерцаваше моста. На устните му играеше усмивка. Пийч седеше спокойно до краката му и дъвчеше каишката си. Докато Дебора ги наблюдаваше, кучето я зърна и започна да се дърпа от Сейнт Джеймс. Направи бърз кръг, заплете се в каишката, падна на земята и залая радостно.
Изваден от съзерцанието си на една от най-изящните постройки на Лондон, Сейнт Джеймс погледна към малкия дакел, след това отново вдигна очи, сякаш за да открие причината за желанието му да избяга. Когато видя Дебора, пусна каишката и остави кучето да изтича към нея. Пийч направи точно това, като мяташе диво уши, а задните крака почти настигаха тялото му. Беше полудяло от радост. Хвърли се към Дебора, като лаеше въодушевено и махаше с опашка.
Дебора се засмя, прегърна кучето и му позволи да я близне по носа. Помисли колко е просто с животните. Те отдаваха сърцата си без въпроси или страх. Не очакваха нищо. Беше толкова лесно да ги обичаш. „Ако хората бяха такива, никой никога нямаше да бъде нараняван — помисли си тя. — И никога никому нямаше да се налага да се научава на прошка.“
Сейнт Джеймс я гледаше как се приближава към него под светлината на лампите по дигата, а Пийч подскача до нея. Не носеше чадър и мъглата беше обсипала косата й като с блещукащи мъниста. Единствената й защита бе палто от лека вълна с вдигната яка, която обграждаше лицето й като в епохата на кралица Елизабет. Беше красива като в портрет от шестнадесети век. Но в лицето имаше някаква промяна — нещо, което не го бе имало преди шест седмици; нещо болезнено и зряло.
Читать дальше