Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

Парижкото издание на „Ню Йорк Херълд Трибюн“ лежеше до трите му възглавници. Арналдо знаеше, че той спи на три възглавници. Допълнителното шише с лекарство, не онова, което носеше в джоба си, стоеше до настолната лампа. Вътрешните врати на armoire, с огледалата, бяха отворени така, че полковникът можеше да вижда портрета отстрани. Протритите му чехли бяха до леглото.

Може да мине за дом, каза той на себе си, тъй като в стаята нямаше никой друг, освен портрета.

Отвори бутилката „Валполичела“, чиято тапа беше извадена и отново поставена внимателно, с обич, и си напълни чашата. Тази чаша беше прекалено скъпа за един хотел, където стъкларията се чупи често.

— За твое здраве, дъще — каза той. — Ти, хубост и прелест! Знаеш ли, че освен всичко друго, ти винаги миришеш хубаво? Миришеш прекрасно, дори когато духа силен вятър или си под одеялото, или когато ме целуваш за лека нощ. Знаеш ли, почти никой друг не мирише така, а ти не използуваш парфюм.

Тя го погледна от портрета и не отговори.

— По дяволите! — възкликна полковникът. — Няма да разговарям с портрет.

Кое според теб не беше както трябва тази нощ, мислеше той.

Смятам, че аз не се държах както трябва. Добре, ще се опитам да бъда добро момче утре, през целия ден, още от зори.

— Дъще — каза той и сега говореше на нея, а не на портрета, — знай, моля те, че те обичам и ми се иска да бъда вежлив и добър. И, моля те, бъди вече винаги с мене.

Портретът си остана безмълвен.

Полковникът извади смарагдите от джоба си и ги погледна, усещайки как се хлъзнаха от болната в здравата му ръка, хладни и в същото време топли, защото те приемат топлината и, както всички истински камъни, я задържат.

Би трябвало да ги сложа в плик и да ги заключа, мислеше той. Но нима има по-голяма… сигурност от тази, която мога да им дам аз? Трябва по-скоро да ти ги върна, дъще.

Все пак са приятни. И не струват повече от четвърт милион. Това, което бих спечелил за четиристотин години. Трябва да проверя дали се получава толкова.

Сложи камъните в джоба на пижамата си и ги покри с носна кърпа. След това закопча джоба. Първото разумно нещо, което човек трябва да научи, мислеше той, е да има капаци и копчета на всички джобове. Аз, струва ми се, научих това твърде рано.

Приятно беше да усеща камъните. Чувствуваше ги, твърди и топли, до своите сухи, здрави, стари и топли гърди; забеляза, че вятърът продължава да духа, погледна портрета, наля си още една чаша „Валполичела“ и започна да чете парижкото издание на „Ню Йорк Херълд Трибюн“.

Трябва да изпия таблетките, мислеше той. Но да вървят по дяволите тези таблетки.

След това все пак ги изпи и продължи да се занимава с „Ню Йорк Херълд Трибюн“. Четеше Ред Смит и той му хареса много.

Полковникът се събуди преди разсъмване и се увери, че никой не спи до него.

Вятърът все още духаше силно и той отиде до отворения прозорец, за да разбере какво е времето. На изток отвъд Канале Гранде все още беше тъмно, но се виждаше, че водата бе много бурна. Днес ще има дяволски прилив, мислеше той, вероятно ще наводни площада. Винаги е забавно. Но не и за гълъбите.

Отиде в банята, като взе със себе си „Херълд Трибюн“ с Ред Смит и чаша „Валполичела“. Ще бъда дяволски доволен, ако Gran Maestro намери онези големи fiascos, мислеше той. Това вино винаги дава ужасна утайка.

Седеше с вестника и си мислеше какво може да се случи през деня.

Първо телефонният разговор. Но това едва ли ще стане скоро, защото тя ще спи до късно. Младите спят до късно, мислеше той, особено красивите. Тя сигурно няма да се обади рано, а магазините ги отварят в девет, дори малко по-късно.

По-дяволите, мислеше той. Тези проклети камъни са при мене. Как може човек да направи такова нещо?

Знаеш как, каза си той, четейки рекламите на последната страница. Ти самият си рискувал неведнъж. Не е нито налудничаво, нито смахнато. Тя просто е искала да рискува. Добре че попадна на мен, мислеше той.

Това е единственият случай, в който не трябва да съжалява, че попадна на мен. По дяволите, аз съм си аз. За добро или за лошо. Добре ли би се чувствувал да седиш в кенефа с камъните в джоба, както си правил почти всяка сутрин през твоя проклет живот?

Той не се обръщаше към никого, освен може би към потомството.

Колко сутрини си стоял в строя с другите? Това е най-неприятно от всичко. И бръсненето. Или изчезваш, за да си сам и да помислиш, а може би за да не мислиш изобщо, намираш някакво добро убежище, а там заварваш двама пехотинци или някое заспало момче.