Здравка Евтимова: Реката, недостигнала море

Изведнъж си спомних, че се казвам Елси и че съм човек. От нищото изплува мисъл, че съм живяла трийсет години и скоро ще трябва да умра. В следващия миг видях далечно кълбо огън и се досетих, че някога го наричахме Слънце. Около мене стърчаха на дългите си мършави долни крайници три човешки тела. Не зная защо ги нарекох човешки, гледах ги — изпити, нелепо изправени, гледах ги и се вцепенявах — така отчетливо приличаха на мен с раните и синините върху мръсната кожа, която се подаваше изпод парцалите, омотали костите им. Непоносимо беше да гледам тия издъхващи хора, които се усмихваха, взрели лъчезарни погледи в хоризонта, бузите им висяха, сбръчкани в луда усмивка. Всичките трима бяха напъхали пръсти в уста и ги смучеха, като черните зъби се стараеха да захапят целия юмрук. Спуснаха поглед към моите ръце. Върху кокалчетата имаше дълбоки, пресни рани, значи и аз бях хапала ръцете си също като тях. Трябваше да бягам. Далече, по-далече от съсипаните тела, по-далече, да ме няма. Но избухна гладът, с този отровен глад във всяка клетка, в кожата, в костите, в очите не можех да направя крачка. Паднах и запълзях. По-далече, по-далече! В един момент дойде нещо силно, огромно и бяло, по-остро от глада и страха. Стана ми ясно, безвъзвратно, болезнено в ума ми изригна мисъл — не мога да избягам от хората. Не знаех защо, не разбирах как, но вече бях обърнала пълзящи лакти назад. Без да си спомням думи, без да осъзнавам чух гласа си и се изплаших от него — глух и гладен, грозен, но все пак глас. Глас на човек изричаше думи. „Ние сме река, пресъхваща река, пясъците поглъщат последните капки влага, но ние не спираме, река сме. Търсим море…море.“ Нещо се беше съживило под кожата ми, не успявах да го нарека с думи, но то бе жадно и твърдо, то бе силно, не ме пускаше да вървя далече от постните гладни лица, изтръпнали в усмивка. Изведнъж чертите им раздвижиха в паметта ми върволица картини, заговориха някакви думи, много, много объркани спомени, които се изплъзваха от очите ми. „Този, първият, е човек! — изговорих гласно, за да спра въртележката в ума си. — Човек е, казва се Хес! Този вторият … кой беше вторият, с червеното петно на челото?“ — не помнех. Усещах смазваща болка в главата от усилието, не успях да се задържа права и паднах на лакти. „Ерт, ти!“ — изкрещях изведнъж.

— Ерт, Ерт! Стани, — шепнех му.

— Мили Ерт, ние сме река, аз и ти, пясъците полека ни поглъщат, но сме река, Ерт! Още сме живи…" Знаех, че отдавна, в някакъв объркан, предишен живот аз бях обичала този човек, всичките трийсет години живот, които имах, всичките трийсет… Ерт искаше да имаме дете. Искаше да го наречем Елси — с моето име, за да може някога, зная, че е невъзможно, но напук може да се получи така — малката и Ерт заедно да са в съзнание, заедно да имат проблясък и да се видят… Това беше невъзможно, но аз се надявах всичките трийсет години живот на тази случайност. Затова все още живеех. „Ерт! Ерт!“ Човекът с червеното петно на челото гледаше, обърнал усмихнатата си физиономия към мене, лицето му, хлътнало и кафяво, не ме забелязваше. То беше грозно, посивяло лице, което не виждаше, не чуваше, не разбираше. Но като го гледах, умът ми изтриваше хлътналите бузи, изпълваше ги с живот, умът ми виждаше очите на Ерт другояче, умът ми рисуваше това измъчено, самотно лице. И тогава си спомних … Гласът ми отново оформи думи. Първоначално те нямаха смисъл и трябваше да ги повтарям четири пъти, пет пъти. Думите се свличаха хлъзгави и тежки, стисках зъби, за да излизат по-бавно, и смисълът им мъчително проникваше в съзнанието. "Ние сме река, която умира… Съзнанието ни е увредено… Ние не сме хора. Бог знае къде отиваме. Понякога Бог възпламенява паметта ни и се сещаме къде отиваме, кои сме, защото идва проблясък… Не може да се предскаже кога ще започне периодът на вцепенение й лудост, нито може да се гадае колко ще продължи… Никой не може да каже кога ще дойде проблясъкът… Ти си Елси? Ти си Елси? — крещях, за да запазя в ред мислите. Ти искаш Ерт да ги види, да разбере, че отново сте надхитрили смъртта, че сте живи, живи… Ти си Елси! — произнасях ясно думите, за да извлека нещо от празните им звуци, за да не се загубя сред гърмящата болка в главата ми. Този тук е мъжът ти Ерт, до него лежи Хес, а другото, по-малкото тяло на жена… кое е? Чие е? Може би това е дъщеря ми Елси с лице, от което е останала само кожа… празни, плоски очи… Не, тази дребна жена, изглежда бе живяла повече от мене, трийсет годишната! Коя е жената? Коя е жената? Жената на Хес, тя е жената на Хес — Айна.