Рой Лебо - Реката на смъртта

В началото на осемдесетте години на миналия век в целия Запад имаше не повече от десетина мъже, които се славеха като изкусни стрелци — най-добрите убийци сред стотиците сурови, въоръжени до зъби погранични жители, които се препитаваха чрез насилие: ловци на хора, преследвачи на индианци, шерифи и бандити. Имената на тези майстори на оръжието бяха известни на всички. Името Бъкскин Франк Лесли обаче бе непознато за повечето хора.

Комарджия, наемен убиец, женкар, побъркан тип — наричаха го как ли не. Приятел на Док Холидей и братя Еърп, смъртен враг на бандата на текеаските убийци Бен Томпсън и Клей Алисън, Бъкскин Франк Лесли бе убил с нож или пушка двадесет и седем души, преди да навърши тридесет. Док Холидей твърдеше, че той е най-бързият стрелец, когото е виждал.

После една нощ в някакъв див, все още нов граничен град дойде краят на легендата за франк Лесли. В престрелката, предизвикана от пиянския гняв на самия Лесли, загина младо момиче, улучено погрешка от един уплашен комарджия самохвалко. Жената, танцьорка и певица в бар, бе обичала Франк Лесли. А и той я беше обичал.

Часове след погребението й Бъкскин Франк Лесли изчезна от града и от историята. За него повече никой нищо не чу.

Фред Лий задържа дорестия си кон на място и се облегна удобно назад в седлото, за да обхване с поглед Райфъл Ривър. Тесният, ромолящ поток се спускаше по планинските склонове към широката, зелена долина под тях. На хоризонта се издигаха хребетите на Скалистите планини — гранитеносиви, с побелели от сняг върхове на фона на чистото, светлосиньо небе на Монтана.

Беше прекрасен пролетен ден. Ден, който те кара да се чувстваш щастлив, че живееш.

Едрият дорест кон, доловил мириса на свежа трева, идващ от тучната долина под тях, изпръхтя и нервно разтърси глава под успокояващата ръка на Лий.

Фред беше към тридесетгодишен, слаб, мускулест, висок около шест стъпки. Лицето му — скулесто, спечено от слънцето, придобило цвета на тъмен махагон поради живота на открито и честото взиране, бе набраздено с мрежа от бръчици около тъмносивите очи и тънките, широки устни.

Ако се съдеше по породистия му кон, хубавите вълнени панталони, украсените кожени ботуши и бледосивата му шапка, марка „Стетсън“, би могъл да е надзирател на ранчо или дребен собственик на имот. Носеше 45-калибров колт — умиротворител за повечето такива мъже. И все пак оръжието му се различаваше от обикновените револвери. Четиридесет и пет калибровата му цев бе скъсена допълнително четири-пет инча, освен това Лий го носеше затъкнат доста високо — ореховата му дръжка лежеше на десния му хълбок, като цевта бе насочена косо надолу и на страни, почти достигайки слабините му. Изглеждаше малко странно, но беше удобно. Единствените украшения на Лий бяха сребърната верижка на часовника и извънредно красивият, поръбен с ресни елек от еленова кожа с малки тюркоазени камъчета по шевовете. Приличаше на прецизна индианска изработка.

Лий измъкна стъпалото си от стремето, облегна се назад и преметна единия си крак през седлото. Бръкна в джоба на елека си и извади начената черна пура. Бе изпушил по-голямата част от нея сутринта. Драсна клечка кибрит в седлото, запали пурата, отпусна поводите на коня като млад пастир и се загледа в ширналата се пред него долина — хубава, обширна земя, простираща се на шестнадесет-осемнадесет мили надалеч от мястото, където бе той, досами полите на стръмните, непристъпни хълмове, постепенно сливащи се със Скалистите планини. Широка бе около осем-девет мили. Голяма долина. Наричаха я Крий. Вероятно през зимата тук беше студено като в Белам Волс.

В място като това човек би могъл да си свие гнездо. Изглеждаше добре. Сигурно бе толкова богато, колкото и Грийнбек Хевън.

Дори от това разстояние Лий можеше да различи къщите и пушека от комините на три-четири имения. Градът се виждаше ясно. Бе разположен под формата на квадрат в центъра на долината, там, където реката правеше първия си завой. Дотам водата течеше по права като куршумен изстрел линия, но малко преди града завиваше, за да се раздели на два ръкава.

Лий проследи с поглед единия от тях, който се отбиваше наляво и изчезваше зад някакъв хълм в далечината. Водата блестеше като сребро под лъчите на утринното слънце.

Не можеше да преброи колко сгради има в града, но явно не бяха малко. „Доста голям град“, спомни си Лий думите на Макгий. По това време той стоеше облегнат на барплота в Алтън Хауз, Хелена. „Голям град, мистър Лий, бе повторил Макгий, разположен сред една от най-хубавите долини, които някога съм виждал. Ала, предупреждавам те, зимите там са люти. Обаче северняците са много по-умни от южняците, които се препитават от гледане на добитък. Там; горе, хората трупат сено за животните си за през зимата, вместо да ги оставят да умрат от глад в снега. В Крий глупаци няма.“ Тук той бе погледнал Лий дяволито. „Но не мога да се закълна, че всички те са кротки хора…“