Рой Лебо - Реката на смъртта

— Копеле мръсно, обърни се!

Мъжът леко се извъртя, спъна се и падна по очи. Лий реши, че може би все пак го бе ранил.

— Ей, мистър Лий! — Бап го търсеше. Гласът му трепереше — явно бе уплашен.

Лий се приближи до падналия. Мъжът се размърда. Лий го прекрачи, ритна го в главата и стъпи върху дясната му ръка.

Беше индианец, съвсем млад, на не повече от петнадесет-шестнадесет години, почти хлапе. Висок, мършав, грозен като самия дявол.

Лежеше, без да мръдне — просто гледаше Лий и примигваше с очи, все още зашеметен от удара.

Действително беше много грозен. Белязаното му от едра шарка лице бе почерняло от слънцето и мръсотията. Очите му бяха индиански — черни, тесни и дръпнати като на китаец. Големият му нос бе счупен и това го оприличаваше на една от товарните камили на генерал Майл.

Лий потърси наоколо оръжието му, но не го намери. Неочаквано момчето се извърна под ботуша и Лий отново го удари. Хлапето започна да повръща в клоните и листата до него.

Лий усети възкиселата миризма на уиски. Стоеше и гледаше как момчето, едва дишайки, с мъка изпразва съдържанието на стомаха си.

Пиян индианец. При това млад.

— Мистър Лий? — старецът яздеше из шубрака напосоки.

— Тук съм.

— Хвана ли го? — Лий чу, как конят му се спъна в някакъв корен.

— Пипнах нещо, мистър Бап.

Бап прекара коня си през шубрака до мястото, което петнистият жребец бе разчистил в агонията си.

— Ти гадно червенокожо копеле! — възкликна Бап, като видя момчето. Лицето му все още бе смъртнобледо под къдравата сива брада.

— Познаваш ли го? — попита Лий. Хлапето продължаваше да се раздира от спазми, макар че стомахът му бе вече празен.

— Дали го познавам? Това е Том Кук. Копелето работи при мен две години. И ето какво получавам сега за отллата — опита се да ме застреля от засада!

Старецът се тресеше като лист. Лий остави момчето и пак обиколи наоколо, като търсеше пушката.

— Наложи се да го уволня, понеже компанията не можеше да му дава повече заплата. По дяволите, те и на мен ми плащат само колкото да не умра от глад! — Бап се наведе и размаха юмрук над индианеца: — И ето как ми се отблагодаряваш, копеле мръсно!

Лий намери пушката под една прекършена фиданка. Беше марка „Спенсър“ много стара и с разцепена дръжка. Върна се на мястото, където лежеше хлапето.

— Така ли е наистина? — попита той. — Искаше да пречукаш мистър Бап, а?

— Да — каза индианецът, изхрачи се и се отпусна назад в храстите. Не изглеждаше добре. — Той ме изгони… — говореше на добър мисионерски английски. Гласът му бе дебел като на голям мъж.

— Нямах пари да ти платя, бе, пикльо такъв!

Момчето се опита да седне. Още беше пияно.

Обърна се и отново се отпусна назад.

— И това беше преди цял месец! — продължаваше Бап. — През всичкото това време малкото копеле е крояло планове как да ме пречука!

— Какво ще му направи местният шериф, ако го закарам при него? — попита Лий.

— Няма да си мръдне и пръста. Пък и сега той е в Касуел, на четиридесет мили оттук. Виж, съдия — изпълнителят няма да му цели басмата — като нищо ще увисне на въжето, говедото! Хич не ги обича индианците, особено пък тия от племето на Черния крак.

— Правете каквото щете — хлапето легна по гръб и затвори очи.

— А така! Как ти харесва това? — възмути се Бап. — Малкото червенокожо копеле едва не ни пречука, а сега не му пука какво ще стане с него!

— Не е толкова просто, момче — рече Лий.

— Ще го закараш ли при съдия-изпълнителя?

— Не, няма. Я ми дай колана си.

— Какво, какво?

— Казах, свали си колана.

Старецът разпаса широкия си кожен колан и се наведе над коня, за да го подаде на Лий. Момчето бе седнало отново.

— Да не мислите да ме биете с това?

— Точно така — каза Лий. — Ще те бия, докато изкарам всичките зли духове от теб!

Когато Лий пристъпи към него, размахал тежкия колан, младият индианец вдигна ръце да се предпази. При първото съприкосновение с дебелата кожа момчето се опита да ритне Лий в коляното.

Не се получи. Лий отклони удара и методично, сякаш си имаше работа с непослушен кон, започна да налага хлапака. Звукът напомняше плясък на камшик.

Индианецът от племето на Черния крак се помъчи да се изправи, да се претърколи настрани, само и само да избегне парещия огън, в който го хвърляше дългото парче полуощавена сурова кожа. Но Лий неуморно го следваше, сваляше го обратно на земята и всеки път, когато направеше опит да стане, замахваше с колана с цялата си сила.