Рой Лебо - Реката на смъртта

По улиците имаше много хора. Ако се съдеше по шума, достигащ до тях, в града кипеше бурен живот. Лий дочу звуците на пиано и устна хармоника. Отнякъде долетя женски смях.

— По-голям е, отколкото очаквах.

— Ами, има около две хиляди жители, които постоянно са в движение. Кравари от фишхук, Бент Айрън или някое от малките селца. Както и дървосекачи, чиито лагер е в подножието на планината.

— Лагер ли? Как извозват дървения материал?

— Ей там има езеро, от него до Хелена има два дена път с влак. В едната посока.

— Може ли да се превозва добитък по линията?

Бап го погледна косо с блестящите си на лунната светлина очи.

— Хубаво е да чуеш един умен въпрос. Отговорът е „да“. Ще можеш да я използваш за превоз на добитък до Хелена, но ще ти струва скъпо.

— Да вървим — каза Лий и пришпори коня си в тръст.

Градът бе твърде оживен за петък вечер.

Главната улица беше мръсна, осеяна с камъни и чакъл, виждаха се каруци, двуколки и вързани коне.

Дъсчените тротоари от двете й страни кънтяха под стъпките на разхождащите се нагоре-надолу каубои, хванати под ръка. Порядъчно пияните крещяха и се смееха високо. Придружаваха ги и няколко грозни, дебели жени, не по-малко пияни от тях.

Лий видя няколко дървари. Едри мъже с големи бради; носеха груби якета и тежки, подковани ботуши. Забеляза, че се отбягват с каубоите.

Хубаво бе да е отново в град. Бяха минали три седмици, откакто тръгна от Хелена, шест — от Денвър. Тъжно време за Лий, ако не се броеше купуването на ранчото. Никога не е приятно да се сбогуваш с приятел.

— Ей там е хотелът на мисис Болтуит — старецът посочи една малка сграда, построена до нещо, което приличаше на банка.

— Къде е службата за поземлената собственост? — попита Лий, повишавайки леко глас, за да надвика двамата минаващи каубои, които пееха „Лорена“.

— В банката — Бап кимна по посока на тухлената сграда, — Виж какво, мистър Лий, един малък аванс би ми дошъл твърде добре, ако нямаш нищо против…

Конят нервничеше, понеже не обичаше тълпите.

— Да се махаме оттук — каза Лий и насочи жребеца си към един от коловете за връзване пред банката.

Оставиха конете до редица уморени понита.

Застанаха на тротоара, Лий извади портмонето си от джоба на елека, отброи пет сребърни долара и ги пъхна в ръката му.

— Ето ти пет от общо тридесетте долара на месец.

Бап кимна и въздъхна:

— И какво по-точно искаш да се науча да готвя, мистър Лий?

— Яйца, бекон, бисквити, пържола, картофи и пай.

— Боже милостиви! Ще ми трябва цяла година за всичко това!

— И задушено. Научи се да готвиш тези неща и аз ще бъда напълно доволен.

— Естествено, че трябва да си, дявол да го вземе! Та, викаш, пай също?

— Всички възможни видове.

Двама дебелака, които приличаха на комарджии или джамбази, дотолкова бяха погълнати от обсъждането на някаква цена, че се блъснаха в тях.

— Ще направя всичко възможно, ама не знам какво ще се получи — Бап се понесе към хотела на мисис Болтуит. — Пай, хм… — мърмореше си той.

Лий тръгна по тротоара към двойната, облицована с желязо масивна врата на банката. В горния й десен ъгъл имаше малък решетъчен отвор. Повече приличаше на врата на затвор, отколкото на банка. Крий явно бе град с бурно минало.

Той потърси табела с работното време на службата за поземлената собственост, но такава нямаше. Опита дръжката на вратата — бе отворено.

Вътре нямаше никой друг, освен едно пъпчиво момче с чиновнически ръкавели. Младежът се бе разположил на висок стол зад дъбово бюро и пишеше в някаква счетоводна книга. Газената лампа, която висеше над главата му, хвърляше бледа светлина върху празните писалища и гишета.

— Какво обичате, господине? Банката работи от осем до осемнадесет часа.

— Кога започва работа службата за поземлената собственост?

Зад чиновника се отвори една врата.

— По същото време — обади се мъжки глас. Осветена от бледата светлина, фигурата му се открояваше в рамката на вратата. — Искате да регистрирате някакво прехвърляне ли, мистър?

— Вие ли сте агентът по недвижима собственост?

— Да.

— Купих едно ранчо в долината. Искам да го регистрирам.

— Боже мой, така ли? — каза мъжът. — Ами работното ни време свърши, но какво толкова… заповядайте.

Когато Лий влезе в стаичката, непознатият вече седеше зад бюрото и го гледаше. Сетне се наведе напред и протегна ръка:

— Бил Калтроп, а вие сте…?

— Лий, Фредерик Лий.

— Сега да видим… Та какво казвате, че сте купили, мистър Лий? — Калтроп бе едър, червендалест мъж с чорлава черна коса и дебели вежди, които представляваха права, черна непрекъсната линия. Очите му бяха като на мечка — малки, кафяви и наблюдателни.