Рой Лебо - Реката на смъртта

Лий видя две момичета да изкачват стълбището отзад, всяка под ръка с по един пиян мъж. Сводникът ги спря на площадката, взе полагащите му се пари и ги упъти към една от стаите в коридора зад него.

Заведението процъфтяваше — не по-малко богато от което и да е друго такова в Додж Сити или форт Смит. Лий се впечатли. Забеляза, че дървосекачите са най-многобройни. Краварите не биха могли сами да вдигат тая врява. Това бе един първокласен вертеп.

Той не съзря нито едно познато лице.

Проправи си път до бара, намери място и успя някак си да седне. Барманът веднага го забеляза.

— Какво да бъде?

— Мартини.

Онзи дори не трепна. Обърна се към напитките, извади лед, наля джин, после добави вермут и разклати сместа с професионално умение. Лий бе сигурен, че ще е добро още преди да го опита, вкусът просто потвърди онова, което бе видял. Повечето бармани от малките градове не знаеха как да приготвят смесено питие — да не говорим за готов коктейл. И ако изобщо се опитваха, само съсипваха питиетата. Но това бе дяволски добро мартини „Уолдорф“.

— Направи ми още едно.

Барманът го чу и кимна, докато подаваше три бири на някакви юнаци в другия край на бара. Истински професионалист.

Лий изпи и второто си мартини, плати осем долара за двете и усети джина да разлива приятна топлина в стомаха му. Пасваше си с прасковения пай на мисис Болтуит. После напусна бара, мина през тълпата и се насочи към дъното на залата. Още един сводник с пищов марка „Грийнър“ се бе облегнал на парапета и гледаше танцуващите.

Лий видя две жени, зачервени и потни от танците, да разговарят малко встрани от другите.

Държаха се за ръце.

Той ги приближи, за да ги разгледа по-добре. Едната бе малко по-възрастна, някъде към четиридесетте. Сигурно някога е била красавица, пък и сега не изглеждаше зле. Имаше удължена челюст и големи синьо-зеленикави очи. Без съмнение — бивша хубавица. Без да спира да говори с момичето, тя се извърна към Лий. Няколко от долните й зъби липсваха.

Жената с нея бе по-млада, наполовина индианка — с тъмно, широко лице, голям нос и дръпнати черни очи. Бе кривогледа с лявото око, не много, но достатъчно, за да не е истинска красавица. Имаше широки, тежки бедра и къси, набити крака, обути във високи ботуши от червена кожа, с връзки. Изглеждаше закръглена и узряла като разгонена кобила.

— Колко струваш, хубавице? — запита я Лий. По-възрастната направи гримаса и се извърна, като пусна ръката на момичето. Без съмнение бяха любовници.

— Колкото един наем — отговори полуиндианката.

— Два долара за четвърт час, четири за половин — изгледа го от глава до пети — от ботушите погледът й мина по панталоните, после по колана и револвера, елека, ризата и шапката. Опитният й кривоглед поглед не пропусна нищо.

Лий видя, че тя отново погледна левия му ботуш. Умна курва. Бе забелязала леката издутина в кожения ботуш, където бе пъхнал шестинчовия си нож. Наблюдателна проститутка.

Той се реши.

— Взимам ви и двете. По седем долара на всяка за един час.

По-възрастната изсумтя презрително, а по-младата отсече:

— Не стига.

Лий сви рамене и се обърна. Оставиха го да направи няколко крачки, за да се убедят, че наистина си тръгва.

После го настигнаха и казаха, че са съгласни.

На площадката Лий плати своите четиринадесет долара на сводника-мошеник с дебел врат, облечен в евтин черен костюм — и последва жените по тесния коридор, който продължаваше по цялата задна страна на сградата.

Проститутките спряха пред дървена врата, на която с бяла боя бе изписано числото дванадесет, отвориха я и поканиха Лий да влезе.

Той бързо се шмугна вътре и огледа стаята за скрити входове, замаскирани шкафове и капаци по пода — все места, откъдето би могъл да проникне евентуален нападател. Изглеждаше чисто. Малка, варосана спалня с оскъдна мебелировка — голямо огледало, двойно месингово легло с тоалетна масичка, върху която бе поставена червена газена лампа.

Уютен, приятен бардак, без нищо съмнително. С изключение на огледалото.

— Харесва ли ви стаята, мистър? — по-възрастната сякаш нямаше търпение да свършат.

— Не ме пришпорвай, сестро. Имаме цял час на разположение. — Лий им се усмихна. — Защо не позвъните за бутилка шампанско? Ама да е добре газирано. — Искаше да види къде се намира звънецът за повикване.

Той бе зад тънкото жълто перде, закриващо единствения прозорец в стаята. Полуиндианката пристъпи, напипа въженцето и го дръпна три пъти. Сигналът за обслужване по стаите. Едно дръпване сигурно означаваше „тревога“.