Рой Лебо - Реката на смъртта

„Смятам да си гледам само моята работа където и да отида“, бе отговорил Лий.

„Ами да, сигурно, беше казал Макгий, все пак трябва да знаеш, че и там си имат същите дребни и по-големи проблеми, както навсякъде по света.“ Сетне бе въздъхнал дълбоко и бе отхапал голям залък от сандвича с говеждо. „Във всеки рай си има проблеми“, беше измърморил, дъвчейки месото. Парчета говежда мас бяха полепнали по прошарените му мустаци. „Няма рай без тях.“

Лий угаси пурата в подметката на ботуша си, изправи се и отново пъхна крак в стремето. Докосна коня с шпори и едрото животно, доволно, че отново е в движение, препусна надолу по склона, преминавайки в раван, когато достигна до напуканата земя край стръмния речен бряг.

Имаше доста път до дъното на долината — една-две хиляди крачки, — щеше да му е нужен почти цял ден, за да стигне. А и Лий трябваше да спре някъде по пътя.

Рано следобед, след като се нахрани със студена пастърма и един от снощните, печени на огън картофи, Лий спря в началото на малка полянка. От другата страна на високата биволска трева реката се бе ширнала по неравното скалисто корито, ромоляща и клокочеща, плитка на места, огряна от яркото планинско слънце.

Лий издърпа сгънат лист хартия от джоба на елека и го разтвори на седлото пред себе си.

Това беше груба карта на долината и на ограждащите я планински вериги. Една малка част от тези стотици квадратни метри бе очертана с мастило. Лий прокара пръст по линията, отново погледна отвъд реката, после сгъна картата и я прибра.

Пришпори коня през поляната, проправи си път през високата трева край плитките речни бързеи и без да спира, навлезе във водата, срещу течението. Конят се хвърли напред в пенливата река, газейки с високо вдигнати крака плитката, кипяща вода, като копитата му се хлъзгаха и чаткаха по мокрите, гладки камъни.

Дорестият кон достигна другия бряг и потъна в рядката букова гора край потока. Лий нахлупи шапката си ниско над очите и се наведе над седлото, за да избегне гъвкавите клони, които го заудряха по гърба.

— По дяволите, не бързай толкова! — той сграбчи юздите и накара коня да забави ход. Животното бе наследник на жребец, порода „Морган“, а кобилата, която го бе родила, беше кръстоска между арабски жребец и луизианска превъзходна. Бе нервен, неспокоен кон, много силен и достатъчно бърз, за да спечели което и да е надбягване, ако Лий бе решил да участва.

Той язди около час, според големия си сребърен часовник. Тогава видя къщата в подножието на дългия, планински склон.

Все още от дъното на долината го деляха около хиляда фута, но къщата и пристройките бяха разположени в естествена падина, след която започваше полегат склон, постепенно сливащ се с Крий. Два ниски хълма, гъсто обрасли с букове и борове, представляваха естествена крепост на ранчото.

Лий се спусна надолу.

На стотина ярда от себе си той видя един мъж да излиза изпод някакъв навес. Непознатият бе преметнал през рамо торба, явно пълна със сено или зърно.

Проблясна стомана — мъжът имаше пистолет, затъкнат в колана на панталона. Вървеше си по пътя и си вършеше работата. Или не бе видял Лий да приближава по хълма, или се преструваше, че не го забелязва.

Лий се пресегна назад, за да измъкне от джоба на седлото карабината, марка „Хенри“. Това не беше любимото му оръжие — късите й патрони имаха много тесен обхват. Ако смяташе да се засели тук, щеше да има нужда от друго снаряжение.

Сега вече непознатият го видя; остави торбата на земята и зачака край оградата…

Беше възрастен, към шестдесетгодишен мъж с голяма сива брада като на Свети Николай. Носеше омърляни, овехтели каубойски дрехи и скъсани ботуши. Освен това бе доста кривокрак.

Лий се насочи към него.

Пистолетът бе Колт-38, с малка дръжка. Чист и смазан.

Старецът явно не смяташе да го използва.

— Казвам се Тим Бап — извика той. — А ти кой си, по дяволите?

Лий изчака да се приближи съвсем. Не го изпускаше от очи, като същевременно наблюдаваше и прозорците на къщата.

— Там няма никой, нахалнико — рече старецът. — Освен това бих искал да знам кой си.

— Казвам се Лий.

— Кръстен си на известния генерал, предполагам — той оглеждаше с любопитство дорестия кон.

— Не.

— Е, който и да си, не ти е мястото тук, господинчо. А това е собственост на „Чикаго Юнион“ и „Дивелопмънт Корпорейшън“. А аз съм надзирателят — с договор и заплата.

— Ами добре — каза Лий. — Защо не яхнеш някой кон и не дойдеш с мен в града?