Рой Лебо - Реката на смъртта

— Откъде взе тоя жребец? Има доста странен гръб. — Старецът вдигна глава. — И защо, по дяволите, трябва да идвам с теб в града?

— Сега аз съм собственик на ранчото — заяви Лий. — А на коня му липсва една от костите на гърба — има арабска жилка.

— А, това било значи… Така… — промърмори старецът и бавно заразглежда жребеца от всички страни. — Хубаво животно. — Върна се там, където бе стоял преди малко, и се наведе да вземе торбата със сеното. — По дяволите! Та викаш значи, ти си купил ранчото. Ако е вярно, това е лоша новина за мен.

Отново нарами торбата и тръгна напред. Лий яздеше до него.

— Защо да е лоша?

— Защото съм твърде стар за говедар. Пък и не мога да готвя свястно.

— В града няма ли някоя жена, която да готви добре?

— Ами има, дявол я взел, защо питаш? — Бап започна да провира сеното през решетката на оградата, докато напълни яслите.

— Може да поработиш няколко дни с нея, докато се научиш да готвиш прости неща и после ще те наема.

Двамата гледаха как конете идват до яслите, за да се хранят. Имаше две нелоши кобили „Грула“, едната бременна, и стар, късокрак, но силен кон, станал обаче твърде бавен, за да може да се използва за работа.

— Къде са конете на ранчото?

— Продадени са — каза Бап. — Продадохме ги, когато тук бяха говедарите. — Наблюдаваше бременната кобила, за да е сигурен, че се храни добре. — Тези са мои.

— Щом конят се нахрани, го оседлай. Искам да отида до града, за да свърша някоя и друга работа.

Когато Бап отведе късокракия кон в конюшнята, за да му сложи седло, Лий бавно обиколи постройките на ранчото. Навесите бяха стари, но в добро състояние, хамбарът бе почти нов и по-голям от повечето хамбари, които бе виждал. Сигурно заради сеното за зимата. Всички сгради имаха каменни основи и бяха построени от солидни дебели греди. Изглеждаха като забити в земята, устойчиви на бури и студени планински зими.

Най-накрая разгледа и къщата. Спря коня си до един от страничните прозорци, наведе се и погледна вътре. В къщата бе тъмно. Повечето от прозорците бяха затворени. Варосаната стая с нисък таван беше чиста и почти празна, ако не се броеше оскъдната мебелировка: кожени кресла и диван, няколко пълни със сено възглавници. Виждаше се и маса с плот от борово дърво, както и няколко стола около нея. Помещението явно бе предназначено за всекидневна. Зданието имаше най-малко четири стаи и бе по-голямо от повечето такива къщи. Лий познаваше хора, които притежаваха цели области, а бяха започнали да изграждат империите си от колиба с пръстен под, не по-широка от осем на шест фута и не по-висока от шест. Това бе много хубава сграда — щеше да е странно сам мъж да живее в нея.

Лий прибра карабината обратно в калъфа. Къщата със сигурност бе необитаема.

Чу зад гърба си тропота от копитата на дебелия кон.

— Защо, по дяволите, не слезеш и не влезеш вътре? Това е твоя собственост, нали така?

Без да отговори, Лий обърна коня си и пое по пътеката край оградата. Явно това бе пътят към долината.

Отвъд поляните и тъмнозелената гора той можеше да види как следобедното слънце се спуска ниско над хълмовете. В тази дълбока долина нощта падаше бързо.

Бап мълча през първите няколко мили, яздейки тромаво до Лий, като от време на време, когато пътеката се изгубваше в пролетната трева, го изпреварваше, за да показва пътя. Лий го следваше, като запаметяваше откъде минават, за да може да се ориентира сам следващия път.

На една широка поляна Бап спря, посочи надясно и рече:

— Ей там се намира лошият ти късмет, мистър Лий — каза го с някакво особено задоволство.

— Така ли?

— Аха. Ей там, отвъд поляната, е границата на ранчото ти. От другата страна е Фишхук.

— Какво?

— Фишхук. Ранчото на мистър Аштън. Всичко оттук до планината е негово. Той притежава всяка педя земя тук — законно закупена и платена, мътните да го вземат!

— Няма да му преча — заяви Лий, — ако и той не ми пречи.

Бап се извърна и го погледна.

— Да не ти пречи, а? Говориш повече като арабия, отколкото като каубой, мистър Лий!

— Играл съм малко комар — каза Лий.

— Дано да си — отбеляза Бап и смушка коня си надолу по пътеката. — Защото сега ще трябва да правиш точно това, бъди сигурен!

Когато час по-късно стигнаха дъното на долината, наложи се да си проправят път през гъсти шубраци. Райфъл Ривър се отклоняваше от планината, течеше успоредно на пътеката. Храсталаците, подхранвани от водата, бяха избуяли до такава степен, че дори и конят с мъка се промъкваше между тях.