Тад Уилямс - Реката на синия огън

книга втора от поредицата "Адърланд"

Както винаги: огромна книга, много за казване, твърде много вини (почти изцяло мои), но и твърде много похвали, при това неспестени. Вечно надутият списък на благодарностите, с който започва първата книга, включваше:

Дебора Бийл, Мат Байълър, Артър Рос Евънс, Джо-Ан Гудуин, Деб Грейбиън, Ник Грейбиън, Джед Хартман, Джон Джерълд, Катрин Кер, М. Дж. Креймър, Марк Крейгбаум, Брус Либърман, Марк Маккръм, Питър Стампфъл, Мич Уагнър.

Сега се налага да добавя:

Барбара Кенън, Арън Кастро, Ник Дес Барс, Тим Холмън, Ник Итсу, Джо и Фил Ноулз, ЛЕС…, Джошуа Милигън, Ерик Нюмън, Майкъл Уелън, както и всички приятелчета от листсърва на Тад Уилямс.

Поднасям огромната си благодарност и на Бетси Уолхайм и Шийла Гилбърт, които продължават да изпълняват безкрайните и мъчителни главни роли на мои Уважавани издатели.

Получих ужасно много писма — както електронни, така и старомодни, с пощенска марка, по повод първата книга на „Адърланд“. Приятно ми е да споделя, че повечето са изключително мили и благосклонни. Единственият намек на неудовлетворение у някои читатели е свързан с притесненията им заради „увисналия“, както те го наричат, край на първия том.

Разбирам и поднасям извиненията си. И все пак проблемът с написването на подобна приказка е, че това не е истински сериал — това е един много, много дълъг роман, който трябва да бъде отпечатан в една корица, само че: 1) семейството ми и домашните ми любимци биха измрели от глад, докато го напиша; и 2) няма как да се направи корица с такъв размер, освен, ако не бъде използвана циркова шатра. Това означава, че съм изправен пред труден избор: да завършвам всяка част по един по-неочакван, отколкото се харесва на някои читатели, начин или да измислям изкуствени финали, което съм сигурен, че би променило цялостната форма на книгата, а вероятно би се отразило неблагоприятно и върху композицията на разказа.

Следователно мога само да помоля любезните читатели за снизхождение. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да не завършвам частите по средата на изречението — „И тогава тя откри, че е… опа. Край“ — но ви моля да разберете, че това е само част от една по-обемиста творба, което не е без значение. Все пак ще направя всичко възможно да намеря нещо като финал на всеки отделен том.

Благодаря.

За повече информация посетете уебсайта на Тад Уилямс: http://www.tadwilliams.com

Мокър, ужасен, в компанията единствено на своите съокопници Финч и Мълет, които му помагат да не загуби разсъдък, Пол Джонас, изглежда, по нищо не се различава от хилядите пехотинци от времето на Първата световна война. Но когато внезапно се озовава сам върху пустото бойно поле с едно-единствено дърво, което достига чак до облаците, той започва да се съмнява в здравия си разум. Когато се покатерва по дървото и открива сред облаците един замък, жена с криле на птица и нейния ужасяващ гигантски пазач, лудостта му, изглежда, е извън всяко съмнение. Но щом се събужда отново в окопа, вижда, че стиска здраво едно от перата на птицата жена.

В Южна Африка, в средата на двайсет и първия век, Ирене (Рени) Сулавейо също си има своите проблеми. Рени е преподавател по виртуално инженерство, чийто нов студент !Ксабу е бушмен от пустинните райони, представител на народ, на когото съвременната технология е твърде чужда. У дома тя се грижи за отглеждането на по-малкия си брат Стивън, който е вманиачен в изследването на виртуалните части на световната комуникационна мрежа — „мрежата“ — и Рени отделя малкото си свободно време, за да поддържа семейството. Овдовелият й баща Дългия Джоузеф очевидно се интересува само от това, да си осигури поредната бутилка пиене.

Както повечето деца Стивън се захласва по забраненото и въпреки че Рени вече го е спасявала веднъж от един съмнителен виртуален нощен клуб „При господин Дж.“, Стивън отново се промъква в него. Когато разбира това, Рени го намира изпаднал в кома. Лекарите не могат да дадат обяснение, но Рени е сигурна, че се е случило в мрежата.