Нора Робъртс: Опасен огън

При изплющяването на камшика дванадесетте лъва приклекнаха и раздраха въздуха с лапи. Последва команда и те започнаха да скачат, като прелитаха бързо и плътно един след друг по разположените във вид на осмица пиедестали. Този номер изискваше синхронизация и разчет на времето до части от секундата. С кратки подвиквалия и отсечени жестове дресьорът държеше живата верига от мощни, гъвкави тела във въздуха.

— Браво, Пандора!

При споменаването на името й едра, мускулеста лъвица се приземи, легна на хълбок и положи глава върху лапите. Един по един останалите последваха примера й, като ръмжаха и оголваха зъби, докато не се изпънаха по кафява редица до нея. Всеки мъжки лежеше до женска. Рязко смъмряне принуди Мърлин да престане да гризе ухото на Офелия.

— Горе главите!

Животните се подчиниха. С бързи стъпки дресьорът застана пред тях. Хвърли със замах камшика настрани и нехайно се излегна в цял ръст върху разгорещените тела. Звярът в средата — грамаден африкански лъв в разцвета на силите си — нададе силен, кънтящ рев. Като награда за доброто изпълнение получи почесване зад ухото. Дресьорът стана от плюшеното ложе, плесна с ръце и лъвовете се изправиха. После, след извикване на името му и по сигнал с ръка всеки се насочваше по тунела към изхода от арената. Последният — огромен мъжкар с черна грива — се умилкваше и отъркваше в краката на дресьора като домашно котенце. Към скрития под гривата синджир укротителят на зверовете сръчно прикрепи въже и с пъргава ловкост се покачи върху гърба му. Двамата — лъв и ездач — направиха обиколка на манежа, после Мърлин послушно тръгна по тунела към докараната на другия му край клетка.

— Е, Дафи — обърна се Джоу, след като грижливо заключи решетката. — Готови ли сме за път?

Дафи беше нисък, набит мъж с червеникавокестеняви кичури около темето и загоряло лице, което се оживяваше от множество ситни бръчици. Приветливата усмивка и яркосините ирландски очи му придаваха вид на остаряло момче от църковен хор. Умът му бе жив и проницателен, езикът остър, характерът буен. Беше най-добрият управител, който Прескот и неговият цирк Колос бяха имали някога.

— След като утре играем в Окала — отвърна дрезгаво той, — няма да е зле да си готова.

Премести дебелата пура от едната страна на устата си в другата.

Джоу само се усмихна и разкърши напрегнатите си от половинчасовото пребиваване на манежа мускули.

— Моите котенца са готови, Дафи. Изкарахме дълга зима и те имат нужда от раздвижване не по-малко от нас самите.

Дафи сбърчи вежди. Както стояха нещата, заеманото от него положение в цирка бе само на йота по-високо от това на звероукротителката. Насреща му блестяха широко разположени, бадемово продълговати очи с цвят на изумруд, обкръжени от гъсти, тъмни ресници. В момента го гледаха шеговито, бяха спокойни и ведри, но той ги помнеше объркани, безпомощни, изпълнени със страх. Премести отново пурата и дръпна един-два пъти сред облак дим, докато Джоу бе заета да наблюдава товаренето на клетките върху подвижната платформа.

Спомни си Стийв Уайлдър, бащата на Джоу. Също укротител на лъвове, един от най-добрите в занаята. Джоу я биваше не по-малко от баща й. Ако не и повече в някои отношения. Ала иначе тя приличаше на майка си — стройна фигура и пламенна външност. Джоувилет Уайлдър беше тънка и мургава като нея, с яркозелени очи и права, гарвановочерна коса, която стигаше под кръста й. Веждите й бяха извити, носът малък и прав, скулите изящни, а устните пълни и меки. Кожата й бе бронзова от слънцето на Флорида, което подчертаваше знойния й цигански вид. Самоувереността добавяше възпламеняваща искра към красотата.

Джоу приключи с указанията по товаренето и хвана Дафи под ръка. Познаваше тази бръчка на челото му. Беше я виждала и преди.

— Напуска ли някой? — попита, когато се запътиха към офиса.

— Не.

Едносричният отговор я накара да повдигне учудено вежди. Не беше често явление Дафи да отвръща по този начин на какъвто и да било въпрос. Тя от опит знаеше, че бе излишно да го пришпорва, затова не настоя и повече не обели дума, докато прекосяваха обширната площ между фургоните.

Навсякъде вървяха репетиции. Вито — въжеиграчът — усъвършенстваше, както всеки ден, изпълнението си върху опънатата между две дървета жица. Семейство Мендълсън си подвикваха един другиму и подхвърляха високо във въздуха чиниите, с които жонглираха върху дълги пръти. Цирковите ездачи водеха конете към оградения кръгъл манеж. Джоу видя едно от момичетата на Стивънсън да пристъпя върху кокили. Трябва да е вече към шестгодишна, помисли си, като я гледаше как се поклаща, но крачи старателно и съсредоточено. Помнеше годината, в която детето се роди. Беше през същата година, когато на нея й позволиха да влезе в голямата клетка сама. По това време бе навършила шестнадесет, след което измина още една година, преди да я пуснат пред публика.