Нора Робъртс - Опасен огън

Джоу нямаше друг дом, освен цирка. Беше родена през зимното прекъсване, а напролет потегли с караваната на родителите си, за да прекара първите месеци от живота си, както и всички последвали години, по пътищата. Беше наследила възторга и усета към животните от баща си, изяществото и грациозността на движенията от майка си. Макар де бе загубила и двамата още преди петнадесет години, тя продължаваше да усеща влиянието им. Бяха й завещали един свят на колела и свят на илюзии. Беше израснала в игри с малки лъвчета и езда на слонове, накипрена с бляскави пайети и вечно на път, като циганче.

Джоу сведе с усмивка поглед към туфата нарциси, скупчили се до постройката, където зимно време се помещаваше офисът на Прескот. Сама ги посади, когато беше тринадесетгодишна и влюбена в един от акробатите. Спомни си също и човека, който клекна тогава до нея и й даде съвет за луковичните цветя и разбитите сърца. При мисълта за Франк Прескот усмивката й стана тъжна.

— Още не мога да повярвам, че го няма — каза тихо, когато с Дафи влязоха вътре.

Канцеларията на Дафи беше оскъдно мебелирана. Всъщност, дървеното бюро, металните класьори и два въртящи се стола едва ли представляваха някаква мебелировка. Стените обаче бяха отрупани с плакати. Те обещаваха зрелища, удивителни, смайващи, невероятни — танцуващи слонове, летящи акробати, красавици, които се въртяха шеметно, уловили въжето в зъби, разярени тигри, яхнали препускащи коне. Жонгльори, клоуни, лъвове, мъже гиганти, безмерно дебели жени, момчета, които балансираха върху показалците на ръцете си — картини, внасящи в безличното сиво помещение магията на цирка.

Очите на Джоу се спряха върху отсрещната ниска чамова врата. Дафи улови погледа й.

— Все продължава да ми се струва, че ще връхлети и оттам с някоя нова и още по-безумна идея — каза той и взе да борави със своя ценен трофей — автоматичната кафе машина.

— Да — въздъхна Джоу, възседна един стол и подпря брадичка на облегалката. — На всички ни липсва. Без него изглежда няма да е същото тази година. — После вдигна рязко глава. В очите й гореше гняв. — Той не беше стар, Дафи! Сърдечните пристъпи са за възрастни хора!

Вторачи се безмълвно в пространството, замислена над несправедливостта на тази смърт.

Франк Прескот бе едва прехвърлил петдесетте, вечно усмихнат и неизменно мил. Джоу го обичаше и му вярваше безрезервно. Когато почина, тя скърбя за него по-силно, отколкото за собствените си родители. Откакто се помнеше, той бе в центъра на нейния живот, представляваше самата му същност.

Дафи я изгледа.

— Изминаха близо шест месеца — обади се дрезгаво и й подаде готовото кафе.

— Така е — отвърна Джоу и обви с пръсти горещата чаша. Мартенските утрини все още бяха мразовити. Поседя малко така, после решително отпъди мрачните мисли. Франк не би желал да остави след себе си тъга. Сръбна от кафето. Беше според очакванията й чудесно. — Говори се, че ще повторим миналогодишния маршрут отначало докрай. Тринадесет щата — каза и се подсмихна, като видя как Дафи премига над чашата си и бавно я свали. — Нали не си суеверен?

Добре знаеше, че той пази в портфейла си една четирилистна детелина.

— Пфу! — изсумтя Дафи възмутено. Остави празната чаша, отиде зад бюрото и седна.

Щом скръсти ръце върху жълтия бележник, тя разбра, че той смята да се залови за работа. През отворения прозорец долитаха звуците на репетиращия оркестър.

— Трябва да сме в Окала утре към шест — започна Дафи. Джоу кимна покорно. — Преди девет да сме разпънали палатките.

— Парадното шествие ще приключи към десет, а дневното представление ще започне в два — довърши тя с усмивка. — Дафи, нали няма пак да искаш да изкарваме цялата менажерия при всяко незначително представление?

— Ще се събира добра тълпа — отвърна той, като изкусно отбягна директния отговор. — Бонзо предрича меко небе.

— Бонзо да си гледа неговите смешки! — сопна се Джоу. Дафи дъвчеше угарката на изгасналата пура. — Е, добре — каза тя твърдо. — Тъй да бъде.

— В Окала ще имаме попълнение, поне за известно време — той издаде напред устни и я погледна в очите. Нейните искряха, а неговите бяха леко избледнели с възрастта. — Не зная дали ще изкара целия сезон с нас.

— Дафи, що за новак ще приемаме тепърва? Кой е той, да не е някой кипящ от енергия писач, който твори епическа поема за изчезващите пътуващи циркове? Ще прекара някоя и друга седмица като общ работник, а после ще се кълне, че познава всичко от игла до конец.