Тад Уилямс - Градът на златната сянка

книга първа от поредицата "Адърланд"

Беше ужасно сложно да се напише тази книга и аз съм задължен на много хора за подкрепата им — особено на тези, които помагаха с отчайващо необходими проучвания или едва разчитаха поредния гигантски ситно нанизан ръкопис на Тад и след това споделяха окуражителни и полезни неща:

Дебора Бийл, Мат Байълър, Артър Рос Евънс, Джо-Ан Гудуин, Деб Грейбиън, Ник Грейбиън, Джед Хартман, Джон Джерълд, Катрин Кер, М. Дж. Креймър, Марк Крейгбаум, Брус Либърман, Марк Маккръм, Питър Стампфъл, Мич Уагнър.

Дължа, както винаги, големи благодарности на моите търпеливи и отзивчиви издатели Шийла Гилбърт и Бетси Уолхайм.

Аборигените от Южна Африка са известни под много имена — сан, басарва, обитатели на отдалечени области (в общоприетия административен език), но най-вече като бушмени.

Честно признавам, че в този роман съм си позволил голяма свобода при описанието на живота и вярванията на бушмените. Те нямат единен фолклор — всеки район, а понякога и всяко голямо семейство може да поддържа свои собствени митове — или обособена култура. Опростявал съм, а понякога съм обработвал бушменски мъдрости, песни и истории. Литературата си има свои изисквания.

Но старите обичаи на бушмените наистина изчезват бързо. Една от най-произволните ми манипулации с истината може да се окаже наивното твърдение, че и в средата на XXI век все някой ще продължава да ловува сред гъсталака.

Колкото и да съм разкрасявал истината, старал съм се да пресъздам възможно най-точно духа на изобразеното от мен. Ако съм злоупотребил или съм се възползвал, значи съм се провалил. Основното ми намерение е да разкажа една история, но ако тази история накара някои читатели да научат повече за бушмените и за начина им на живот, който никой от нас не може да си позволи да пренебрегва, ще бъда много щастлив.

Това започна в калта както много неща.

В един нормален свят би било време за закуска, но в ада очевидно не сервираха закуска; бомбардировката, започнала преди зазоряване, не даваше никакви признаци за утихване. Пък и на редник Джонас изобщо не му се ядеше.

С изключение на един кратък миг на безумно отстъпление през парче кална земя, покрита с кратери и безлюдна като Луната, Пол Джонас беше прекарал целия този 24 март 1918 г. така, както предишните три дена и както по-голямата част от последните няколко месеца — сгърчен зиморничаво и вонящ на тиня някъде между Ипр и Сен Кентен, оглушал от тътнещия в главата му трясък на германските едрокалибрени оръдия, инстинктивно молещ се на Нещо, в което отдавна не вярваше. Беше загубил Финч и Мълет и останалите от взвода сред хаоса на отстъплението — надяваше се да са се добрали до някой окоп, но му беше непосилно да мисли за друго освен за собствената си окаяност. Целият свят тънеше в лепкава влага. Над разораната земя, над скелетите на дърветата и над самия Пол бавно се спускаше гъста мъгла, която се носеше над тоновете избухващ сред човешката гмеж нажежен до червено метал.

Червена мъгла, сива земя, небе с цвета на стари кокали: Пол Джонас се намираше в ада — но този ад беше много специален. Не всички в него вече бяха умрели.

Пол констатира, че един от неговите обитатели умираше прекалено бавно. Ако съдеше по силата на гласа, човекът се намираше на не повече от двайсет и пет метра, но можеше и да е на Тимбукту. Пол нямаше представа как изглежда раненият войник — да подаде глава над ръба на окопа, беше все едно да се опита да полети, — но твърде познат му беше този глас, който вече цял час проклинаше, хленчеше и пищеше в агония, запълвайки всяко затишие сред грохота на оръдията.

Всички други ранени при отстъплението бяха проявили благоприличието да умрат бързо или поне да страдат тихомълком. След като беше призовавал напразно своя сержант, майка си и Бога, невидимият спътник на Пол продължаваше да пищи за всеки случай и да издава протяжни, безсловесни стенания. До този момент безлично пушечно месо като хиляди други, сега раненият явно бе решил да направи всички на Западния фронт свидетели на предсмъртните си мигове.