Тад Уилямс - Градът на златната сянка

Докато мислеше за това, Пол си даде сметка, че откакто бяха напуснали предните окопи тази сутрин, не беше виждал никой освен мъжа, който дойде да моли за огънче. Предполагаше, че на няколко завоя от него има и други, а и мъжът с цигарата като че ли го потвърждаваше, но артилерийската стрелба не преставаше и Пол нямаше никакво желание да се помръдва. В настъпилото кратко затишие той се зачуди какво ли става с другите от взвода. Дали Финч и останалите се бяха оттеглили в по-предните ровове? Или бяха само на няколко метра от него, застинали на дъното на някой окоп, без да смеят да излязат в откритото смъртоносно пространство дори от милосърдие?

Отпусна се на колене, килна каската си назад, за да не пада над очите му, и запълзя на запад. Макар да се движеше по дъното на окопа, това му се стори акт на безразсъдство. Сви рамене в очакване на ужасен взрив отгоре, но не последва нищо освен непрестанния вой на умиращия.

След двайсет метра и два завоя насреща му се изпречи стена от кал.

Пол се помъчи да изтрие сълзите си, но само зацапа очите си. Земята се разтресе от поредната експлозия. Буца кал върху стърчащ в окопа корен потрепна, свлече се и потъна в покрилата дъното киша.

Беше в капан. Това беше простият, противен факт. И ако не се осмели да се покаже на откритата повърхност, оставаше му само да се свива в този изолиран окоп, докато не го уцели някоя граната. Не хранеше илюзии, че ще дочака дори гладната смърт. Не хранеше абсолютно никакви илюзии. Направо си беше отписан. Никога вече нямаше да чуе Мълет да се оплаква от дажбите, нито да съзерцава как старият Финч подстригва с джобно ножче мустаците си. Все дребни, простички неща, ала така му липсваха, че чак почувства болка.

Воят на агонизиращия все така стържеше в ушите му.

„Това е адът, а в него аз…“

Това пък откъде беше? Някое стихотворение? Или Библията?

Разкопча кобура, измъкна своя „Уебли“ и го вдигна към очите си. На слабата светлина дупката на цевта му се стори дълбока като кладенец, в който можеше да падне и да не излезе никога — тиха, мрачна, омиротворителна пустота…

Пол се усмихна унило и остави внимателно пистолета в скута си. Със сигурност нямаше да е патриотично. По-добре да принуди германците да използват срещу него скъпите си снаряди. Да изстиска още няколко работни часа на конвейера от някоя фройлайн с омазнени ръце в Рурската долина. Освен това винаги имаше надежда, нали?

Отново заплака.

Горе раненият спря да крещи и се закашля. Сякаш биеха куче с камшик. Пол облегна глава в калта и изрева:

— Млъкни! Млъкни, за Бога! — Пое дълбоко въздух. — Затвори си устата и умри, да те вземат дяволите!

Очевидно окуражен от близостта, мъжът поднови писъците.

Нощта се точеше по-дълга от година — тъмнина, огромни канари неподвижна чернилка. Оръдията трещяха и буботеха. Умиращият виеше. Пол преброи един по един всички предмети, които можа да си спомни от живота си преди окопите, след което започна да ги брои отначало. Помнеше само имената на някои от тях, но не и какво точно означават. Някои думи му се сториха невероятно странни — например „шезлонг“ или пък „вана“. „Градина“ се споменаваше в няколко песни от книгата с химни на Чаплейн, но Пол беше почти сигурен, че е нещо реално, и също я преброи.

„Опитай се да помислиш как да се измъкнеш — беше казал жълтоокият. — Как наистина да се измъкнеш.“ Оръдията бяха замлъкнали. Небето беше поизбледняло, сякаш бе избърсано с мръсен парцал. Светлината стигаше, колкото да види ръба на окопа. Покатери се нагоре, подхлъзна се обратно надолу и тихичко се изкикоти над безуспешните си усилия. „Да се измъкнеш!“ Кракът му стъпи върху дебел корен и той се надигна към ръба на изкопа. Държеше в ръка пистолета. Щеше да убие мъжа, който пищеше. Друго не го интересуваше. Някъде се сипваше зората, но Пол нямаше представа къде точно: ефектът беше незначителен и се размиваше в огромното, мътно небесно пространство. Всичко беше сиво под това небе. Кал и вода. Знаеше, че водната повърхност е гладка, значи всичко останало е кал, освен може би високите неща. Да, това са дървета, спомни си той. Някога са били дървета.

Пол се изправи и бавно се завъртя. Светът се простираше само на неколкостотин метра във всички посоки, преди да опре в мъглата. Оказа се в центъра на празно пространство, сякаш по погрешка се беше появил на някаква сцена и сега стоеше пред притихналата, очакваща публика.

Все пак не беше съвсем сам. На известно разстояние сред пустошта стърчеше самотно дърво — ноктеста ръка с усукана гривна от бодлива тел. Сред оголените клони висеше нещо тъмно. Пол измъкна револвера и се заклатушка нататък. С главата надолу като захвърлена марионетка висеше фигура; единият й крак беше заклещен между един клон и ствола. Изглежда, всичките й стави бяха изпотрошени, а ръцете висяха с изопнати пръсти, сякаш калта под тях беше небе, към което се опитваше да полети. Лицето представляваше дрипава, безизразна каша от червено и обгорено черно и сиво с едно-единствено блестящо, втренчено жълто око, което налудничаво и напрегнато наблюдаваше бавното му приближаване.