Исабел Алиенде
Градът на зверовете
Александър Колд се събуди на разсъмване, стреснат от кошмар. Сънуваше как огромна черна птица се удря в прозореца с трясък на строшени стъкла, връхлита в къщата и отнася майка му. В съня си той наблюдаваше безсилен как гигантският ястреб сграбчва с жълтите си нокти Лиза Колд за дрехата, излита през същия счупен прозорец и се изгубва в натежалото от гъсти облаци небе. Събудиха го шумът на бурята, вятърът, блъскащ дърветата, дъждът върху покрива, светкавиците и гръмотевиците. Запали лампата с чувството, че го отнася дрейфуваща лодка, и се опря о тялото на голямото спящо до него куче. Съобрази, че на няколко пресечки от къщата му ревеше Тихият океан, заливащ с гневни вълни крайбрежната ивица. Остана заслушан в бурята и замислен за черната птица и майка си, с надежда барабанните удари, които усещаше в гърдите си, да се укротят. Все още беше замаян от картините на лошия сън.
Момчето погледна часовника: шест и половина, време за ставане. Навън едва започваше да просветлява. Реши, че това ще бъде злополучен ден, един от тези, в които по си струва да си останеш в леглото, защото всичко върви наопаки. Много такива дни го сполетяха, откакто майка му се разболя; понякога въздухът в къщата натежаваше толкова, сякаш се намираш на самото морско дъно. В такива дни единственият изход беше да избягаш, да отидеш на плажа и да тичаш с Пончо, докато дъх не ти остане. Но валеше и валеше вече цяла седмица, истински потоп, а освен това Пончо бе ухапан от елен и не искаше да се движи. Алекс беше убеден, че има най-тъпото куче, съществувало някога, единствения четиридесеткилограмов лабрадор, ухапан от елен. През четиригодишния живот на Пончо го бяха нападали борсуци, котката на съседа, а сега и еленът, без да се броят случаите, когато го опръскваха сорилите 1 1 Сорили — бозайници с много хубава кожа — Б.пр.
, и трябваше да бъде къпан в доматен сос за смекчаване на миризмата. Алекс се измъкна от леглото, без да смущава Пончо, и треперейки от студ, се облече. Отоплението се включваше в шест, но все още не бе успяло да сгрее стаята му, последната в коридора.
По време на закуската Алекс беше в лошо настроение и нямаше желание да похвали усилието на баща си, че е направил палачинки. Не можеше да се каже, че Джон Колд беше добър готвач: умееше да прави само палачинки, които приличаха на мексикански питки от каучук. За да не го засегнат, децата му ги пъхаха в устата си, но използваха всеки удобен случай да ги изплюят в боклука. Напразно се бяха опитвали да научат Пончо да ги яде: кучето си беше глупаво, но не чак толкова.
— Кога ще се оправи мама? — попита Никол, опитвайки се да набоде каучуковата палачинка с вилицата си.
— Млъкни, глупачке! — каза Алекс, на когото му бе втръснало да чува по няколко пъти седмично все същия въпрос от по-малката си сестра.
— Мама ще умре — обясни Андреа.
— Лъжкиня! Няма да умре! — викна Никол.
— Вие сте някакви сополанки и не знаете какво говорите! — избухна Алекс.
— Хайде, деца, успокойте се. Мама ще се оправи… — прекъсна ги Джон Колд неубедително.
Алекс почувства гняв срещу баща си, срещу сестрите си, срещу Пончо, срещу живота по принцип и дори срещу майка си за това, че се бе разболяла. Излезе бързо от кухнята, готов да тръгне без закуска, но в коридора се спъна в кучето и падна по очи.
— Махни се от пътя ми, скапаняк! — му изкрещя, а Пончо, развеселен, го облиза звучно по лицето, в резултат на което очилата му се омазаха със слюнка.
Да, определено беше един от онези злополучни дни. Минути по-късно баща му откри, че една от гумите на камионетката е спукана, и трябваше да помогне да я сменят, но, така или иначе, загубиха ценно време и трите деца пристигнаха със закъснение в училище. В суетнята на тръгване Алекс не си бе взел домашното по математика, което доведе до влошаване на отношенията му с учителя. Смяташе го за патетично дребно човече, поставило си за цел да му съсипе живота. Като капак на всичко си беше забравил и флейтата, а следобеда имаше репетиция с училищния оркестър; той беше солистът и не можеше да отсъства.
Флейтата беше причината, поради която Алекс трябваше да излезе в голямото междучасие и да си отиде до вкъщи. Бурята бе отминала, но морето продължаваше да се вълнува и той не можа да пресече за по-кратко през плажа, защото вълните прехвърляха крайбрежната ивица и наводняваха улицата. Тръгна по дългия път тичешком, тъй като разполагаше само с четиридесет минути.
Читать дальше