Кандис Бушнел - Лятото и градът

Първото нещо, което прави Саманта, е да ме помоли да намеря обувката й. След като я локализирам в мивката, тя ме кани на парти.

— Няма да е зле да дойдеш, особено като се има предвид, че и без това няма къде другаде да ходиш, а аз нямам никакво желание да се правя на детегледачка.

— Не съм малка, та да имам нужда от детегледачка.

— Добре де, пиле голишарче си — отбелязва тя, оправяйки сутиена си, докато се намъква в тясна зелена рокличка от ликра. — С други думи, все още си незряла. И не ми се ще цял живот да се обвинявам, че те е прилапал някакъв сводник.

Завърта се на пети и оглежда тоалета ми — тъмносиньо костюмче от габардин, което само преди няколко часа считах за върха на модната линия.

— Това ли е единственото, което имаш? — присвива неодобрително очи тя.

— Имам една черна вечерна рокля от 60-те — отговарям.

— Браво! Облечи я! — отсича Саманта и ми подхвърля чифт огромни слънчеви очила със златисти рамки. — Сложи и тези, че да заприличаш на нормален човек!

Предпочитам да не я питам какво разбира тя под понятието „нормален“. Просто затрополявам след нея по стъпалата надолу към улицата.

— Правило номер едно! — обявява тържествено тя, докато навлиза в трафика на платното. — Винаги трябва да изглеждаш така, сякаш знаеш къде отиваш, дори и когато нямаш никаква представа!

И вдига властно ръка, при което най-близката кола забива спирачки и със свистене на гумите спира.

— Движение! — подканя ме тя, стоварва юмрук върху капака на нещастната кола и показва на шофьора среден пръст. — И винаги носи обувки, с които можеш да тичаш!

Подтичвам след нея през пистата с препятствия по Седмо авеню и когато се озовавам на отсрещния тротоар, се чувствам като корабокрушенец, най-сетне сдобил се със земя под краката си.

— И изхвърли тези сандали с платформи, за бога! — възкликва тя, оглеждайки презрително краката ми.

— Знаеш ли, че първите сандали с платформи са измислени от Ферагамо за младата Джуди Гарланд?

— Откъде, по дяволите, знаеш това?

— Аз съм неизчерпаем извор на безполезна информация.

— В такъв случай на това парти ще бъдеш в стихията си.

— Би ли ми припомнила кой го организира? — опитвам се да надвикам шума от трафика аз.

— Дейвид Рос. Режисьорът от Бродуей.

— И защо организира парти в четири часа следобед в неделя? — питам, докато ловко избягвам сблъсъка с количка за хотдог, кошничка от супермаркет, пълна с одеяла, и дете, вързано на каишка.

— Това е чаено парти.

— А ще сервират ли чай? — питам, защото не мога да разбера дали говори сериозно или не.

Тя се изсмива, поглежда ме с присвити очи и отбелязва:

— Ти как мислиш?

Партито се провежда в къща в цвят пепел от рози, разположена в края на калдъръмена уличка. През пролуката между съседните постройки се вижда реката — мудна и кафеникава под отблясъците на слънчевите лъчи.

— Дейвид е доста ексцентричен — предупреждава Саманта, като че ли ексцентричността е престъпление в очите на всички току-що стъпили в големия град провинциалисти. — На предишното му парти някой докара едно пони, което оклепа целия му красив килим на Обюсон.

Правя се, че такива неща като килимите на Обюсон съм ги срещала под път и на път, за да науча нещо повече за понито.

— Как са го докарали дотук? — питам със светнали очи.

— С такси — отговаря преспокойно Саманта, сякаш возенето на пони в такси е най-обичайното нещо на света. — Все пак беше много мъничко.

— А този твой приятел Дейвид няма ли да се обиди, че водиш и мен, без да съм поканена? — питам колебливо.

— Щом нямаше нищо против миниатюрното конче, защо да има нещо против теб! Освен ако не се окажеш лепка или досадница, разбира се.

— Може и понякога да съм досадница, но никога не съм била лепка.

— А за онези неща дето пристигаш от малко провинциално градче — забрави ги! — отсича авторитетно тя. — Тук, в Ню Йорк, се нуждаеш от имидж!

— Имидж ли?

— Същото, което си, само че по-добро! Излъскано! — пояснява със замах на ръката тя, докато се насочваме към парадния вход на къщата. Тя е на четири етажа, а синята й врата е широко отворена, приканваща любезно гостите. Зървам пъстроцветна тълпа, която се люшка насам-натам като хор в оперета. Сърцето ми забива лудо. Тази врата е моят вход към новия свят.