Кандис Бушнел - Дневниците на Кари Брадшоу

Казват, че през лятната ваканция може да се случи какво ли не.

Най-вече не.

Днес е първият ден от последната учебна година в гимназията и ако питате мен, все си е същата като миналата.

Както и най-добрата ми приятелка Лали.

— Не забравяй, Брадли! Тази година вече трябва да си хванем гаджета! — отбелязва тя, докато запалва двигателя на червения пикап, който наследи от един от по-големите си братя.

— Глупости — махвам с ръка и се намърдвам на седалката до нея. Миналата година също щяхме да си хващаме гаджета, ама нещо ни се размина. — Защо не вземем да се откажем засега от тази идея, а? — допълвам, докато подреждам учебниците си на задната седалка. Писмото го пъхвам в средата на учебника по биология, където повече няма да може да си развява байрака. — И без това вече познаваме всички момчета от даскало. И не ги харесваме. Или май си забравила?

— Може би не съвсем — казва Лали, докато включва скоростния лост на задна и поглежда през рамо. От всичките ми приятели Лали е най-добрият шофьор, защото баща й е ченге и настояваше тя да се научи да кара още на дванайсет години — за всеки случай.

— Чух, че имало някакъв нов — допълва тя.

— Е, и? — Последният, който се появи в училище, се оказа някакъв селяндур, който нито веднъж не си направи труда да си смени дрехите.

— Джен П. казва, че бил готин. В истинския смисъл на думата!

— Аха. — В шести клас Джен П. беше председател на фенклуба на Лийф Гарет. — Може. Ама ако е чак толкова готин, колкото казваш, значи Дона Ладона първа ще го прилапа!

— Има много странно име — казва Лали. — Себастиан нещо-си. Себастиан Литъл ли беше…

— Себастиан Кид 1 1 Литъл — малък; кид — дете, хлапе. — Б.пр. ? — ахвам.

— Точно! — светват очите й и в този момент вкарва пикапа на паркинга пред гимназията. Спира и ме поглежда подозрително. — Ти познаваш ли го?

Замълчавам, докато се чудя какво да й отговоря.

Сграбчвам дръжката на вратата. Сърцето ми се качва чак в гърлото и се опасявам, че ако отворя уста, то ще изскочи.

Поклащам глава.

Вече минаваме през главния вход на гимназията, когато Лали забелязва ботушите ми — бели лачени ботуши, единият леко очукан отпред, обаче са автентични хипарски ботуши от седемдесетте! Имам усещането, че тези ботуши са водили много по-интересен живот от моя собствен.

— Брадли — присвива презрително очи Лали, — като твоя най-добра приятелка не мога да ти позволя да се появиш с подобни ботуши на първия ден от последната ни година!

— Много си закъсняла! — срязвам я безгрижно. — Пък и все някой трябва да пораздвижи това мъртвило тук!

— За нищо на света не се променяй! — отсича приятелката ми, свива ръката си като пистолет, целува пръста си, насочва го към мен и едва след това се запътва към шкафчето си.

— Късмет и на теб, ангелче! — отговарям аз. Да не се променям, значи. Ха! И да искам, няма да стане. Не и след писмото.

А то гласи:

Скъпа госпожице Брадшоу,

Благодарим ви за подадената молба за Летния семинар по творческо писане към колежа „Ню Скул“. Макар вашите творби да са многообещаващи и издаващи огромно въображение, със съжаление ви уведомяваме, че засега не сме в състояние да ви предложим място в нашата програма.

Получих писмото миналия четвъртък. И оттогава го четох и препрочитах най-малко петнайсет пъти, просто за да се уверя, че съм го разбрала правилно. А после се сдухах. Не че се мисля за някой кой знае какъв талант, но поне веднъж в живота си се надявах да се окажа точно такъв.

На никого не казах за това писмо. Всъщност дори не бях казала ни никого, че съм кандидатствала за този семинар, включително и на баща ми. Той е завършил колежа „Браун“ и се надява аз също да вляза там. Смята, че от мен ще излезе добър учен. Ако пък чак толкова не ме бива за науката, в краен случай може да се насоча към биологията и да се занимавам с буболечки.

Точно в средата на коридора съм, когато зървам Синтия Вайънд и Томи Брустър, златната двойка на гимназия „Касълбъри“ Томи не го бива много в главата, обаче го бива в баскетбола — игра център в училищния отбор. Синтия е негова пълна противоположност — президент на випуска, председател на Организационния комитет за абитуриентския бал, виден член на Националното общество на честта, а до десетата си година вече бе спечелила всички възможни значки на момичетата скаути. Двамата с Томи ходят вече от три години. Старая се да не им обръщам внимание, но за съжаление по азбучен ред фамилията ми е точно преди тази на Томи, така че, ща не ща, съм длъжна да го търпя като съсед по шкафче и като съсед в актовата зала, което на практика означава, че цял ден съм залепена за него — а оттам, и за Синтия.