Кандис Бушнел: Дневниците на Кари Брадшоу

Този въпрос все още ме кара да настръхвам. Не е ли така наистина? Защото, независимо кои сме, възможно е някъде другаде да сме принцеси. Или писатели. Или учени. Или президенти. Или каквото там искаме да бъдем, за което всички останали повтарят, че не ни бива за него.

— Кой може да каже каква е разликата между интегралното смятане и диференциалното смятане?

Андрю Дзайън вдига ръка.

— Това да не би да има нещо общо с диференциалите?

— Донякъде — отговаря учителят, господин Дъглас. — Някой друг?

Мишката вдига ръка и казва:

— При диференциалното смятане вземаме една безкрайно малка точка и изчисляваме степента й на промяна от една променлива в друга. При интегралното смятане вземаме малък диференциален елемент и го интегрираме от едно, по-ниско ниво, в друго, по-високо. Така после събираме всички тези безкрайно малки точки в едно голямо количество.

Брееееей! Откъде ги е научила Мишката тези неща?

Никога няма да мога да го завърша този курс! И това ще бъде първия път, когато съм се провалила по математика. Откакто се помня, математиката ми е един от най-лесните предмети. Пиша си само домашните и решавам задачи за тестовете, иначе изобщо не уча. Обаче сега ми намирисва, че ако смятам да оцелея по този предмет, май е крайно време да започна да уча.

Седя си аз и се чудя как да се измъкна от този курс, когато внезапно на вратата се почуква. Влиза Себастиан Кид, облечен в старо тъмносиньо поло. Очите му са лешникови, с дълги мигли, а косата му е тъмноруса, избеляла от водата и слънцето. Носът му — леко изкривен, сякаш е бил ударен в юмручен бой и така и никой не му е обърнал внимание — е единственото нещо, което го спасява да не бъде прекалено красив.

— А, господин Кид! Питах се кога възнамерявате да се появите — отбелязва господин Дъглас.

Себастиан го поглежда право в очите и безцеремонно отговаря:

— Трябваше първо да се погрижа за едно-две неща.

Поглеждам скришом към него. Това вече е човек, който действително идва от друга планета — планета, на която всички човеци са перфектни и имат невероятни коси.

— Моля седнете!

Себастиан се оглежда и очите му се спират върху мен. Веднага фиксира белите ми допотопни ботуши, после погледът му се плъзва нагоре към небесносинята ми пола от шотландско каре и безръкавната блуза с обърната яка и стига до лицето ми, което вече е пламнало като домат. Ъгълчетата на устните му се повдигат развеселено, после се дръпват обратно объркано и накрая се успокояват в пълно безразличие. Сяда в задната част на стаята.

— Кари — обажда се внезапно господин Дъглас, — би ли ми казала основното уравнение за движение?

Слава на бога, че това уравнение го учихме миналата година. Изстрелвам го като робот:

— X на пета по Y на десета минус кое да е цяло число, обикновено познато като N.

— Точно така — кимва одобрително математикът, записва уравнението на дъската и поглежда право към Себастиан.

Поставям ръка на сърцето си, за да го накарам да престане да бие като лудо.

— Господин Кид? — обръща се към него господин Дъглас. — Бихте ли ми казали какво символизира това уравнение?

Решавам, че е крайно време да престана да се правя на срамежлива. Обръщам се директно назад и се вторачвам в него.

Себастиан се обляга назад и почуква с химикалка върху учебника си по математика. Усмивката му е напрегната — или не знае отговора, или пък го знае, обаче не може да повярва как някой може да бъде толкова глупав, че да задава подобни въпроси. Накрая изрича:

— Символизира безкрайността, сър. Обаче не коя и да е безкрайност. А от онзи вид, дето можеш да видиш само в черна дупка.

Улавя погледа ми и ми намига.

Майчице! Каква черна дупка само!

— Себастиан Кид е в курса ми по математика! — просъсквам на Уолт, когато се намърдвам зад него на опашката в училищния стол.

— За бога, Кари! — върти очи той. — Не и ти! Всички момичета в училище говорят за Себастиан Кид! Даже и Маги!

Топлото блюдо за днес е пица — същата онази пица, която нашата образователна система предлага от години наред. Пицата, която има вкус на картон и сигурно е плод на някаква изключително тайна училищна рецепта. Грабвам един поднос, после ябълка и парче лимонов пай с целувки. После отбелязвам:

— Ама нали Маги ходи с теб?

— И аз така си мислех.

Отнасяме подносите си на нашата обичайна маса. Фешъните се намират в другия край на стола, близо до автоматите за кафе и десерти. В качеството си на най-големи в даскало и ние би трябвало да сядаме до тях. Обаче двамата с Уолт отдавна бяхме стигнали до извода, че гимназията е като Индия — перфектният пример за кастовата система, и се бяхме заклели никога да не допринасяме за утвърждаването й, поради което никога не сменихме масата си. За нещастие, подобно на повечето протести срещу стадните инстинкти на човешката природа, и нашият си остава в общи линии незабелязан.