Томас Харрис - Кари Мора

Двама мъже разговарят в нощта. Намират се на 1674 километра един от друг. Едната страна от лицето на всеки е осветена от мобилния му телефон. Две половинки лица, общуващи в мрака.

— Вече съм наясно как да стигна до къщата. Кажи ми останалото, Хесус.

Отговорът е едва различим от пращенето по линията.

— Ти плати само четвърт от обещаното. Пук-пук . Изпрати ми останалите пари. Изпрати ги. Пук-пук .

— Хесус, ако намеря каквото търся без допълнителна помощ от теб, няма да получиш нито цент повече. Никога.

— Нямаш представа колко си прав. Най-вярното нещо, което си изричал в живота си. Пук-пук. Онова, което искаш, лежи върху петнайсет кила семтекс. Намериш ли го без моя помощ, ще се размажеш по луната.

— Ръцете ми са дълги, Хесус.

— Не толкова, че да стигнат до луната, Ханс-Педро.

— Името ми е Ханс- Петер.

— Не ме интересува личната ти информация. Знаеш къде да си я завреш. Спри да ми губиш времето и пращай парите.

Линията прекъсва. Двамата мъже лежат и гледат в тъмното.

Ханс-Петер Шнайдер е на борда на дългата си, черна моторна лодка край Кий Ларго, Флорида. Той известно време слуша риданията на жената, разнасящи се от съседната койка на носа, после започва да ги имитира. Подражанията му се удават добре. Гласът на неговата собствена майка излиза от гърлото му, назовавайки жената по име.

— Карла? Карла? Защо плачеш, миличка? Това е просто сън.

В отчаянието си тя млъква объркано за секунда, преди отново да избухне в горчиви сълзи.

Звукът е като музика за Ханс-Петер — унася го и не след дълго той потъва в сън.

В Баранкиля, Колумбия, Хесус Виляреал търси успокоение в равномерното съскане на респиратора, от който вдишва кислород. В мрака на болничното крило се разнася вик на пациент, зовящ Бога за помощ:

— Хесус!

— Надявам се той да те чува така добре, както и аз, приятелю — прошепва Хесус Виляреал. — Но надали.

После вдига евтиния предплатен телефон и звъни в местна школа по танци. Отмества встрани кислородната маска, за да говори.

— Не, не се обаждам заради курсовете ви — произнася в слушалката. — В момента не ми се танцува. Търся дон Ернесто. Да, познавате го. Предайте му моето име и той ще се сети. Пук-пук.

Моторната лодка на Ханс-Петер Шнайдер се плъзгаше бавно покрай голямата къща на залива Бискейн, а водата се пенеше с бълбукане около черния й корпус.

През бинокъла си Ханс-Петер наблюдаваше Кари Мора — двайсет и пет годишна, облечена по долнище на пижама и потник, изтегната на терасата под ранните утринни лъчи.

— Мили Боже — промълви той. Кучешките му зъби бяха въздълги и имаха сребристи коронки, които проблясваха, щом се усмихнеше.

Беше висок на ръст, блед и напълно плешив. Нямаше дори ресници и клепачите му докосваха стъклата на окуляра, оставяйки мазни петна. Той извади кърпичка и ги забърса.

— Това е тя — рече Феликс, агентът по недвижими имоти, който стоеше зад него на палубата. — Грижи се за къщата и я познава по-добре от всеки друг. Може да те разведе из нея. После аз ще я уволня, преди да е видяла неща, които не бива да вижда. Така ще си спестиш време.

— Да, време — отвърна Ханс-Петер. — Колко още трябва да чакам разрешителното за снимки?

— Сегашният наемател в момента заснема реклами. Неговото разрешително изтича след две седмици.

— Феликс, искам от теб да ми осигуриш ключ за тази къща — произнесе Ханс-Петер с немския си акцент. — Да ми го осигуриш още днес.

— Ако влезеш вътре и стане беля, аз ще опера пешкира. Нали се сещаш, след като си използвал моя ключ… — Феликс се засмя, но смехът му увисна във въздуха. — Добре, слушай. Ще отида да говоря с наемателя, ще го помоля да напусне. Но трябва да видиш мястото на дневна светлина, с още хора наоколо. Иначе вътре е доста страховито. Смених четири икономки, преди да попадна на тази. Тя единствена не се бои от него.

— Добре, говори с наемателя. Предложи му пари. До десет хиляди долара. Но ми дай ключа сега, иначе до пет минути ще станеш храна за акулите.

— Ако нараниш кучката, няма да ти бъде от полза. Тя спи в къщата. Длъжна е да го прави заради пожарната застраховка. През деня понякога работи на други места. Изчакай поне докато се махне.

— Само ще поогледам наоколо. Тя изобщо няма да разбере, че съм влизал.