Кандис Бушнел
Триумфът на червилата
Септември е великолепен в Манхатън. И този септември не правеше изключение от предишните. Идеална температура — двадесет и пет градуса, съвсем лека влажност и безоблачно синьо небе. Когато се върнеш в града след бурното лято, времето сякаш ти нашепва, че ти е подготвило забележителни преживявания и че славата те очаква съвсем наблизо, точно зад следващия ъгъл. Въздухът жужи от въодушевление и само за един-единствен ден градът преминава от заспало в превъзбудено състояние. Шесто авеню и Парк авеню се изпълват с пълзящи гъсто една след друга коли, атмосферата се насища с шума на нескончаемите разговори по мобилните телефони, а ресторантите се пръскат по шевовете от гости. За цялата останала част от страната Денят на труда 1 1 Ден на труда — в повечето държави се празнува на 1 май, но в САЩ празникът се чества през първия понеделник от септември. — Бел.прев.
бележи края на лятото и началото на новата учебна година. Ала тук, в Ню Йорк, истинската година започва с няколко дена по-късно — с онази достолепна традиция, известна повече като Седмицата на модата.
На Шесто авеню, точно зад Обществената библиотека, паркът „Брайънт“ бе трансформиран в истинска страна на чудесата, изпъстрена с огромни бели палатки, където щяха да се състоят десетки модни дефилета. Черни стъпала, покрити с килим, водеха към френските прозорци и през цялата седмица по тях се тълпяха студенти и почитатели, надяващи се да зърнат любимите си дизайнери или филмови звезди. Заедно с тях бяха и задължителните японски фотографи (които всеобщото мнение определяше като по-учтиви от останалите), папараците, хората от охраната с техните слушалки и радиостанции, младите момичета, отговарящи за връзките с обществеността (неизменно в черно, с неизменното загрижено изражение на лицето), както и помощници от всякакви раси и калибри, крещящи в мобилните си телефони на шофьорите да докарат колите им. Покрай тротоара бяха строени черни лимузини, всяка с размерите на три нормални коли, като че ли всеки момент тук щеше се проведе някакво ужасно важно държавно погребение. Ала вътре, в палатките, животът се намираше в своята най-бляскава и най-вълнуваща фаза.
Сред всичките модни изяви задължително имаше пет-шест, на които всеки, който държи да утвърди мястото си в кокошарника на обществото (или просто да напомни на останалите, че все още пълзи по земята), беше длъжен да присъства. И първото сред тези велики събития бе шоуто на Виктори Форд, което щеше да се проведе в седем вечерта в първия четвъртък от Седмицата на модата. Към седем без петнадесет сцената във вътрешността на палатката представляваше добре контролирана лудница — имаше шест телевизионни екипа, около стотина фотографи, както и гъмжило от поклонници на модата, кандидати за светско признание, купувачи и всякакви по-дребни звездички, зажаднели за началото на шоуто и заредени с типичното нетърпение на тълпата, удостоена с присъствие на галавечер. Млада кандидат-светска персона, гушнала малко кученце, беше ударена по главата от видеокамера. Дамска чанта, изработена от Джими Чу, беше стъпкана от една от пиарките, която едва не съсипа скъпия аксесоар, само и само да се добере до по-важна клечка. Но онези, които се бяха надявали да зърнат някоя прочута филмова звезда, бяха принудени да преживеят огромно разочарование, защото филмовите звезди (както и именитите политици, като например кметът) никога не минаваха през парадния вход. Тях охраната ескортираше до един таен страничен вход, който отвеждаше право зад сцената. А в този свят, където животът се състои от все по-стесняващи се ексклузивни кръгове (или просто Дантевите кръгове на ада, в зависимост от гледната точка), мотаенето зад кулисите преди началото на шоуто бе единственото подходящо място за всяка уважаваща себе си персона.
В далечния ъгъл на тази площ, скрита зад дълга закачалка с дрехи, стоеше самата Виктори Форд, тайно дърпаща от цигарата си. Виктори се бе отказала от пушенето преди много години, но точно сега цигарата беше превъзходно извинение да остане сама със себе си. По този начин в продължение на три минути никой не смееше да я закачи, което й предоставяше няколко секунди да се концентрира и да се подготви за следващите шестдесет минути, през които бе длъжна да следи и за най-малката подробност по ревюто, да се отърка около именитите си клиенти, както и да даде няколко интервюта за пресата и телевизионните канали. Виктори дръпна силно от цигарата си, наслаждавайки се на този рядък момент на спокойствие преди всяко шоу. През последните четири седмици бе работила по осемнадесет часа на ден и въпреки всичко следващият съдбовен час — часът, за който се бе трудила месеци наред, щеше да мине като една секунда. Смръщи се и пусна фаса в близката чаша, пълна наполовина с шампанско.
Читать дальше